Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

Грижата за потомството е свойствена за различни животни. Тя се изразява в сложни и причудливи форми, но се отнася предимно за собственото поколение. Нито едно животно не се безпокои за чуждите деца. Защо да изразходва усилия, за да се запазят чужди гени, предаващи се в следващото поколение?

Има някои птици, кото се грижат за чуждите птиченца, но те обикновено се оказват родственици. Когато са още млади или нямат възможност да си завъдят свои, те се грижат за по-малките си братя и сестри. Това се случва само при 3% от птиците.

Изглежда тук няма да минем без изключение. Зоолози от университет в Макмастър, са съобщили за невероятно животинско поведение на птицата султан, която се грижела и за тези, които не са нейни роднини.

Тези птици живеят на групи и във всяка от тях има по 8 броя. Птицата султан е полигамна. Всеки самец се събира само с една самка. Самките, когато дойде време да снасят, полагат яйцата си в едно гнездо и ги топлят като се редуват. При това те не се безпокоят за наличие на чужди яйца и не се стараят да ги изхвърлат.

При по-голяма плодовитост, самката отделя 6 яйца, когато в колективното гнездо има не повече от 10 яйца. Така или иначе в общото гнездо се появяват повече птиченца, които често се биели, но индивидуалната победа в случая е минимална. Възможно ли е самките да не отделят чуждите яйца, опасявайки си, че другите ще им отмъстят?

Зоолозите са се опитвали да се премахнат яйца от няколко гнезда на една от женските. Някои гнезда заради това напълно опустели. Птиците престанали да се грижат за гнездото и си отивали, но в повечето случаи нищо не се променяло. Родителите продължавали да се грижат за поколението, без да проявяват един към друг агресия.

Учените предполагат, че султан е толкова толерантна заради самците. Последните имат голям принос за отглеждане на потомството, докато са още яйца, особено през нощите. Ако самеца престане да се грижи за гнездото, малките са обречени на гибел.

Да допуснем, че ревнива самка унищожи яйцата на съперницата си. Тогава самецът напуска гнездото и започва всичко от начало с надежда, че ще намери по-отстъпчиви „дами“, които с обединени усилия ще създадат повече пиленца.

Така или иначе, султанът все още остават единственото изключение, което позволява загриженост за съвършено чуждо потомство.

Говорим за опазване на природата, а какво правим? Тровим я необмислено с нашите действия. Един от начините е чрез пестицидите. Те убиват не само вредителите, но влияят на земята и растенията, които се отглеждат в напръскания с химикали участък.
Много страни прибягват до естествени средства за контрол над вредителите. Така е и в Израел. Правителството на страната финансира програма за увеличаване на гнездата за сови около земеделските участъци. Защо точно за сови? Защото совите  ловят гризачите, които увреждат посевите.
Израелските учени са достигнали до извода, че този метод за контролиране на популацията на мишките е много по икономичен, отколкото екологично опасните пестициди.
Совите също не са пощадени от разпръскването на различните химикали. Хиляди птици от този род са загинали след, като са яли месо от мъртви мишки, отровени от пестициди.
Проекта за размножаване на гнезда за сови не е нов. Той е стартиран още през 1983г. в долината на Бейт-Шана. Сега в Израел има хиляди гнезда за сови.
Фермерите от палестинските територии и съседна Йордания също са възприели израелската тактика. Там сега има десетки хиляди гнезда, създадени от човешка ръка, за да бъдат опазвани селскостопанските райони от гризачи.
Време е да се замислим за естествени източници унищожаващи вредителите по културите. Много пъти са се поемали такива инициативи, но те като че ли остават единични случаи в практиката. Традиционните химикали, които използваме за борба с вредителите, унищожават не само враговете на земеделските култури, но се напластяват в отглежданите растения и водят до развитие на ракови заболявания при човека. Докога ще е така? Няма ли да спрем да тровим всичко около нас?
Ако продължаваме така, последствията ще са пагубни за здравето и живота ни.