Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.