Сутринта слънцето надникна между облаците. То развесели и оживи всичко наоколо. Птиците събудили се рано, настройваха гласовете си, за да излеят песните, родили се в сърцата им.

Прасето се бе отъркаляло в гьола край плевнята и самодоволно грухтеше.

Котарака мина край него и му се присмя:

– Пак си правило кални бани.

– Няма по-щастливо животно от мен в този двор, – изгрухтя прасето. – Няма за какво да плача, нито да тъгувам.

– Ха ха …., – засмя се котаракът, – по-самолюбива твар от теб не съм виждал.

– И господарят няма да ме забрави, – продължи безгрижно прасето, – ще ме посети, ще ми донесе нещо за ядене, ще ме почеше по корема. Какво знаеш ти? Ние сме приятели с него.

– Може и да ти попее, – подигравателно допълни котаракът.

– А защо да не го направи? Той е доволен, когато напълня търбуха си. Усмихва се и ми се радва – каза прасето.

– За това си станал толкова дебел, – измърка котаракът и отскочи настрани от прасето.

– Ям и ми е добре, а ти ми завиждаш, че човекът ми е приятел и че много се грижи за мен.

– Бог да ме пази от такива приятели, – измърмори под носа си котаракът. – Горкото прасе, то не знае, че скоро ще стане на наденички.

Борко чоплеше смартфона си и на това, което му говореше баща му отговаряше неангажирано :

– Хмм …..Да, да ……така е.

Баща му тресна книгата, която държеше, върху масата и повиши глас:

– Ти изобщо слушаш ли ме, какво ти говоря?

Борко вдигна стреснато глава и смутено погледна баща си:

– Слушам те, – гласът на момчето прозвуча глухо.

– Ти ме чуваш, че нещо бърборя, но изобщо не ме слушаш, – гневно отвърна баща му.

– И каква е разликата? – повдигна рамене Борко.

– Чуването е способност да възприемаш звуци, а слушането е да им обърнеш внимание, – наблегна баща му.

– Но аз много добре чувам какво ми казваш, – възрази Борко.

– Чуваш ме, но не реагираш на предупрежденията ми, – възкликна баща му, – а това може да завърши зле за теб.

– Е, добре де, – нервно реагира Борко и отмести погледа си от смартфона. – Разбирам какво имаш предвид.

След което веднага се върна към електронната си придобивка, където му бе цъкнал негов приятел.

В стаята влезе майката на Борко и каза:

– Ще ходя до магазина. Борко, ако искаш мога да ти купя сладолед.

Момчето веднага скочи и забрави за електронната си джаджа:

– Сладолед ли каза? Да, искам!

– Не, няма да ти купя, – поклати глава майка му. – Просто исках да покажа на баща ти, как може да привлече вниманието ти.

Борко започна да премята смартфона си от едната в другата ръка.

Разбираше, че е сбъркал, но не знаеше как да се измъкне от създалата се ситуация.

– Когато се фокусираш върху нещо, което те поглъща целия, ти не обръщаш внимание на това, което ти се казва, – започна назидателно баща му. – Първо, можеш да не разбереш нещо много по-важно за теб. Второ това е неуважение.

– Вие сте ми родители и аз ви почитам, – бързо реагира Борко.

– Това, че реагираш пасивно на забележките ни, говори, че ни пренебрегваш и подценяваш съветите ни.

– Не е така, – Борко наведе глава. – Глупаво постъпвам, като обръщам внимание на безбройните съблазнителни изненади, които ми сервира телефона. Простете ми. ……

Очите на Борко се напълниха с сълзи.

– Ще се постарая да следя за какво ме предупреждавате, – обеща Борко. – Знам, че съветите ви не са отправени към мен с цел да ме отделите от любимите занимания. Разбирам и осъзнавам, че желаете най-доброто за мен.

Майка му го прегърна, а баща му само го потупа по рамото.

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Две царевични зърна бяха изпаднали от коша на баба Мара и лежаха кротко на земята.

Едното зърно погледна към небето и започна да мечтае на глас:

– Искам да порасна. Да пусна корени надълбоко в земята и да бъда красиво растение над нея. Ще усещам топлите ласки на слънцето, а росата ще мокри моите листа.

И това наистина се случи с него.

Второто зърно каза:

– Аз се страхувам да пусна корени в земята. Не се знае какво ще срещна в тъмното.

То трепереше цялото.

– Ако от мен израсте нежно стъбло, то може да се повреди, защото насекоми ще го нападнат. Дори и да му се размине това, може да го прекършат и стъпчат с крака.

Накрая категорично заяви:

– Не, по-добре да изчакам по-благоприятни времена.

И второто зрънце остана да чака.

Една кокошка го видя и мигновено го клъвна.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.