Японски инженери са снабдили седалката на шофьора с множество сензори, които фиксират човешкото седалище. Това осигурява достъп до превозното средство.
Към традиционите способи за разпознаване, отпечатъци от пръстите, разпознаване на лицето и гласа може да се прибави и още едно.
Група от специалисти от AIIT е закрепила на седалка на водача на кола 360 сензора, които оценяват натиска, който се упражнява върху тях по скала от 0 до 256. След това се формира триизмерно изображение по което се разпознава собственика на колата.
Разработчиците в хода на експериментите с шест участника са достигнали 98% разпознаваемост. Остава да се реши проблема с останалите два процента, когато собственикът е облякъл други дрехи или е прибавил малко на теглото си.
Изобретателите не са съобщили дали тяхната система може да запомни няколко допустими вариации. Но тази технология ще бъде въведена след две-три години.

Той бе добър електротехник със златни ръце и отлично чувство за хумор. Имаше си Opel Kadett. Към нея той включил аларма, но все си оставаше неспокоен.
Поразмърдал си малко мозъка и добавил към колата „няколко подобрения“. След месец откраднали колата му, но крадецът успял да я изкара само от двора, след което я изоставил.
Странно, но страничното стъкло било счупено и по него имало следи от кръв. Освен това била счупена вътрешната дръжка на вратата, бил изкривен лоста за мигачите и обърнато огледалото за обратно виждане. А на седалката на шофьора била пълна бъркотия.
Наоколо нямало никой.
Съседите гледали изумено колата, а електротехникът само се усмихвал и хитро присвивал очи.
Тайната била много проста. Към алармата собственика прибавил „убийствено“ приспособление. Когато двигателя на колата се запалвал се включвал таймер и след 30 секунди мотора заглъхвал, а от високоговорителите прозвучавал страшен глас: „Тази машина ще стане твой гроб“. След това вратите на колата се заключвали.
Простия механизъм е направен от детски конструктор. А приспособено балонче изпускало сълзотворен газ.

От подземните потоци се родили две красиви езерца. Те радостно запълнили две красиви земни раковини. Водата в тях  нараствала и всяко от тях трябвало да реши какво ще прави по-нататък. Докато се чудели, чули глас:
– Има два пътя, да станеш дълбок, но малък, превръщайки се в изворче, прозрачно като огледало или да се превърнеш в голямо и просторно водно пространство, разливащо се по повърхността на земята.
– Ще стана просторно и голямо, – решило едното езерце – та птиците в полета си от високо да ме виждат.
– Аз искам  да съхраня чистотата на водата си, така че да утолявам жаждата на всеки, – казало другото.
– Кой ще иска твоята вода, – усмихнало се първото езерце – ако трудно те намира из гъсталаците. Всички ще дойдат при мен, защото ще ме виждат отдалече.
Минали години. Първото езеро обхванало големи участъци от повърхността на земята. Никакви усилия не били необходими, за да го открият. Другото се вмъкнало в една пукнатина на земята и се промъкнало през кристалите на скалите. То станало мъничко, почти неразличимо в сянката на гъстата зеленина.
Дошло времето на голямото слънцестоене. От голямото езеро започнала да се носи неприятна миризма.То се покрило със зелен жабуняк. А малкото езерце, което едва се забелязвало, приело топлите слънчеви лъчи и станало още по-прозрачно и чисто. То заискряло с блясък и неподправеност. Колкото и малко да било, намирали го. Утолявало жаждата на хората и ги насищало със свежата си влага.
Под въздействие на слънцето процесите се ускоряват. Загниването става още по-бързо, а очистването излъсква до съвършенство.
Така става и с човека. Ако на него му стига само един повърхностен поглед върху нещата и не прониква дълбоко в същността им, той си остава сляп за истината.