Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Днес Тони помагаше на майка си в почистването на градината от плевели.

– Ау, – извика Тони.

– Какво стана, – майка му веднага се приближи до него.

– Убодох се, – Тони стискаше пострадалите си пръсти. – Тези тръни, не мога да се справя с тях. Бодат, трудно се изкореняват и на всичкото отгоре са много нагъсто.

Майка му поклати тъжно глава:

– Ужасно нахални са и много пречат на растенията. Спират достъпа на слънчева светлина. Крадат хранителните вещества от почвата. Заради тях, растенията не получават достатъчно вода.

– Ужасно бодат и ми причиняват силна болка, – оплака се Тони.

Майка му се усмихна:

– Знаеш ли, Исус сравнява грижите, ненаситността ни за нови и нови преживявания и притежания с тръни. Те също ни носят болка и страдание. И ние се суетим около тях, а на нас всъщност ни е нужна светлина, изразяваща се в Божието присъствие, както вода и храна, които са Божието Слово.

– Хубаво сравнение, – Тони се почеса по главата.

Майка му закачливо го попита:

– Кои са твоите тръни, които те задушават?

Тони наведе глава и си призна:

– Много са.

– Чисти ги докато е време, защото много ще пострадаш, – посъветва го майка му.

Стефан обичаше свободата в работата си. То беше частен шофьор.

– Мога да започна и да спра, когато искам, – обясняваше той. – Освен това не съм длъжен да се отчитам за маршрутите пред никого, но …

Тук замлъкна и се почеса по главата.

Слушателите му го гледаха изненадани:

– Че какво ти е?

– Уцелил си точно в десетката.

– Има една трудна част … , – подзе Стефан, но не довърши.

Другите с нетърпение очакваха да разберат какво го тревожи, но не казаха нищо.

– В тази работа можеш много лесно да изневериш на жена си, – призна си Стефан.

– Давай, сега ти е паднало, – потупа го някой по рамото.

Стефан само въздъхна и продължи:

– Качвам всякакви пътници, но никой, включително жена ми, не знае къде съм. Това, което ме спира е Бог. Мисля си, какво ли би си помислим за мен, а как би се почувствала жена ми?

Някой зацъка с език.

Стефан не му обърна внимание, а продължи:

– Бог знае нашите слабости, желания и колко лесно се изкушаваме. Можем да Го помолим за помощ. И Господ дава изход. Дали това ще е чрез страх от последствията, събуждане на съвестта, разсейване или нещо друго, няма значение, важното е, че няма да съгрешим.

Някой се обади:

– Как щяла да се почувства жена му?! Глупчо, живей, сега ти е паднало.

Стефан поклати глава:

– Не, това не е добро, И вие не правете така. Един ден всеки от нас ще отговаря за постъпките си.

Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.