Цветан дълго се мъчи да отреже с ножа парчето от изкуствена материя. Когато погледна по-отблизо острието му, той забеляза:

– Ръбът му е затъпял, за това не може да реже добре.

И същевременно си каза:

– Ако се нараня с този тъп нож, ще ме заболи много, а зарастването на получената рана, ще трае доста дълго време.

Цветан поклати глава и заяви категорично:

– За да бъде ползотворна и безопасна работата ми, трябва първо да го наточа. За тази цел ми трябва нещо, което е поне толкова твърдо колкото метала, от който е направен ножа.

Така и ние наостряме себе си чрез другите хора.

Човекът не е създаден да бъде сам, той има нужда от подкрепата на околните.

Когато се събираме, да се молим заедно и се насърчаваме в ежедневието, ако някой от нас се е „затъпил“, има кой да го „наостри“.

Янко вилнееше. Гняв бе изпълнил сърцето му.

– Сега бушуваш, – скастри о Стефан, – но това вреди на хората около теб.

– А по-добре ли е да го подтискам? – скръцна със зъби Янко.

– Ако го подтиснеш, ще бъдеш изправен пред огромни рискове за здравето си.

– Тогава как да преодолея този гигант, наречен гняв? – скептично попита Янко.

– Както приемеш победата, която Исус вече е спечелил над него, – посъветва го Стефан. – Но внимавай трайната промяна не настъпва мигновено.

– И Бог малко по-малко ще промени живота ми? – недоверие искреше в очите на Янко.

– Ключът към истинската промяна в твоя духовен живот е постоянно да се изпълваш с вяра.

– Вяра?! – възкликна Янко.

– Чети Писанието и замени гнева си с истините, които са там, а гневните разговори, които водиш в ума си, замени с молитва за тези, които са ти съгрешили.

– Не, не …. това е трудно за мен, – възрази Янко.

– Покани Исус да царува изцяло в сърцето ти и се покори на Божията воля.

Янко само поклати глава, а Стефан продължи:

– Не сме съвършени, но Бог ни е простил, така че и ти можеш да простиш на другите. Бог е сключил мир с теб чрез Исус на кръста. Той е твоя отмъстител и те е освободил да сключиш мир с останалите хора.

Янко мълчеше навел глава.

– Признай, – подкани го Стефан, – че това, което Бог е направил за теб, е много по-голямо от това, което някой би могъл да направи срещу теб. Само чрез Христовата сила е възможно да простиш на онези, на които си ядосан. Така ще освободиш болката, която е отравяла живота ти.

Може да сте били отхвърлени от другите и сте се чувствали незначителни, но в Божите очи вие сте обичани, сигурни и значими.

Съсредоточете се върху Бога, а не върху хората, които са ви онеправдали.

Ако го направите, ще бъдете освободени, ще продължите напред с Божията сила и ще правите това, към което Той ви е призовал.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.

Жеко бе сериозно притеснен:

– Казах „да“ вместо „не“ и това обърка всичко.

Димо изгледа изпитателно съученика си и го накара, да се поразмисли:

– Знаеш как да ядосаш майка си, а не си ли се замислял понякога, да ѝ кажеш друго така, че да ти се размине?

Жеко започна да се оправдава:

– Някои думи считаме за мъдри, а други за глупави. Как да реша кои какви са?

– Баща ми непрекъснато повтаря: “ Чети книги, за да знаеш как да се изразяваш. Учи, за да успееш“, – усмихна се Димо, – но да бъдем наистина мъдри, е необходимо да търсим мъдрост от Този, Който я е създал.

Димо се почеса по главата и продължи с разсъжденията си на глас:

– Божията мъдрост е безкрайна и често неразбираема за нас, но колкото повече време сме с нея, толкова повече тя открехва тайните си за нас.

– Божията мъдрост, – повтори като ехо Жеко.

– Чрез нея придобиваме мир, неразбираем за мнозина, – подчерта Димо, – а това ни дава възможност да владеем емоциите и думите си.