Миро бе навел глава и гласно изрази негодуванието си:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Приятелят му Слави разбираше какво имаше предвид другаря му, за това каза:

– Мисля, че е така, защото се задоволяваме с второто най-добро. Ние се хващаме за лъскави заместители, вместо за оригиналния артикул.

– И какво трябва да направя според теб? – иронията от безсилието на Миро ярко прозираше.

– Като начало откажи се от всичките си извинения, – посъветва го Слави. – Бъди честен спрямо себе си . Виж какво трябва да промениш, да подобриш. Промяната е същността на живота. Струва си неудобството, трудностите, дори болката.

– Лесно ти е на теб да говориш, – упрекна го Миро.

– Приятелю, спри за момент и се запитай дали се гмуркаш в живота, който Бог е планирал за теб, или просто гребеш на повърхността.

– И? – едва не се озъби Миро.

– Отдели малко време. Погледни себе си и всичко, което те заобикаля.

– Какво трябва да видя? – повдигна вежди предизвикателно Миро.

– Виж какви умения и таланти имаш, с които би могъл да посрещнеш нуждите на хората около теб.

– Промяна, промяна, ….. звучи предизвикателно, – усмихна се с болка Миро.

– Промяната е пътят към пълноценния, творческия и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем. Предизвикателствата на живота не трябва да ни парализират, те ни помогнат да открием кои сме? Кого истински трябва да следваме? Чия воля трябва да изпълняваме?

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Слънцето грееше весело. Хората предвкусваха идващата пролет, но не на всеки му бе леко и радостно.

Младена бе угрижена и притеснена. Вървеше забързано, а мислите ѝ се блъскаха в главата и не ѝ даваха мира.

– Защо всичко трябва да се случва едновременно? – мърмореше тя под носа си. – Не искам да хленча, но не съм готова, за всичко, което ми се случва точно сега.

Много хора зависеха от нея, не само домашните, но тя едва се справяше с наболелите им проблеми. Едва успяваше някак си да се погрижи и за себе си.

– Може би има причина, за да дойдат тези неща в живота ми, но сега не я осъзнавам, – продължаваше монолога си тя. – Господи, сега имам най-много нужда от Теб.

Нощем Младена не можеше да заспи, премисляше, разсъждаваше и сама търсеше изход на положението си.

Бе стигнала на предела. Очите и се напълниха със сълзи и тя викаше към Господа:

– Предавам всичко в любящите ти ръце. Вече нищо не мога да направя. Знам че имаш решение на проблемите ми ….. Нямам търпение да видя, какво ще ми донесеш утре. „Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти, защото на Теб уповавам; дай ми да зная пътя , по който трябва да ходя, защото към теб издигам душата си“.

Погледа ѝ се проясни, усмивка озари лицето ѝ и Божият мир дойде върху нея.