Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Нова година отмина и всеки е получил поне един подарък. Е, някой може да се е разминал с него, но какво да се прави?!

Понякога се случват доста странни неща особено след Новогодишната нощ, например като този.

Михаил Свободев преглеждаше пощенската си кутия. Между вестниците, поздравителните картички и рекламните брошури се мъдреше и една квитанция.

– От данъчните служби? – изпъшка болезнено Михаил. – Какво съм пропуснал да платя този път?

Документът бе на името на дъщеря му Ана.

Свободев внимателно го разгледа. В него се говореше за неплатен данъка на кола Audi A6.

Михаил се почеса по главата и се зачуди:

– Такава марка кола нямаме. Имаме няколко други, но точно такава не! …. Тук има някаква грешка.

Свободев веднага отиде в данъчното и се започна.

Пращаха го в държавният регистър, после в КАТ, …

Навсякъде чиновниците казваха:

– Няма грешка. Трябва да платите.

– Това не може да бъде …., – опитваше се да обясни Свободев, но те изобщо не желаеха да го изслушат.

Накрая с охрана го изхвърлиха от поредното здание с безброй канцеларии.

Михаил приседна на тротоара. От всички разправии този ден чак му се доплака.

– Всичко може би щеше да бъде наред, – каза си той и тъжно се усмихна, – но дъщеря ми е едва на два месеца, а друго дете освен нея нямам.

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.

Приближаваше се голяма тълпа от хора. Милен следеше прииждащия поток и си каза:

– Това множество се нуждае от Господа.

Той започна да им говори, но хората не го слушаха. Те бяха натоварени със стотици юридически тежести.

– Жалко, – тъжно промълви Милен. – Те се занимават с политика и завземане на властите.

Той тъжно поклати глава:

– Не разбират ли, че те са по-важни от техните планове, дори от нуждата им от почивка?

Милен искаше да им разкаже за Божията любяща грижа и състрадание Му, защото това бе единственият отговор на най-дълбоките им нужди, но …..

Людете приличаха на стадо, което се нуждаеше от овчар, които да ги поведе, но те не Го търсеха там, където трябваше.

Милен плачеше за тези хора, понеже Бог му бе позволил да ги види така, както Той ги виждаше.

Не се разбираха. Достатъчно бе да ги погледнеш, за да разбереш това.

Те стояха от двете страни на преграда, която ги отделяше един от друг.

Изведнъж нещо кацна като незабележима сянка на преградата.

– Ти пък от къде се взе? – попита намръщено Юри.

– Никой не те е викал, – заядливо се обади Станка. – И каква роля смяташ да играеш между нас?

– На преводач? – отговори сянката.

– Искаш да кажеш, че ние не можем да се разберем сами? – Юри тръсна гневно глава.

Не последва реплика за отговор.

Настъпи дълго и тягостно мълчание.

Юри пръв го наруши:

– Обичам те.
Станка трепна, но преводачът ѝ даде знак да замълчи.

– Той каза: „Имам търпение. Готов съм да те изслушам. Ще се опитам да те разбера“.

Тя се засмя и каза огорчено:

– Знаеш да говориш само красиви думи, но дали някога от теб ще дочакам дела.

Преводачът се обърна към Юри и преведе:

– Тя каза: „И аз те обичам. Само любовта ми помага да издържа всичко това“.

Юри наведе глава. В гласа му се усещаше мъка:

– Не мога повече така. Каквото и да направя все не ти харесва. Винаги ме критикуваш.

Преводачът погледна към Станка и каза:

– Той казва: „Егото ми е уязвено и наранено. Всичките ти думи възприемам като нападки. И въпреки, че не искам, за мен си оставяш враг“.

Погледът на Станка се бе смекчил. Тя погледна към оградата със съжаление.

– Ще се опитам да запомня това, но ти трябва да престанеш да бъдеш дете, – въздъхна Станка. – Трябва да пораснеш. Все пак си мъж на четиридесет години.

Преводачът отново предаде думите ѝ по нов начин…..

Накрая Юри и Станка тръгнаха заедно, хванати ръка за ръка.

На прага той се обърна към сянката и се усмихна дяволито:

– Трябва да ти се признае професионализма. Къде мога да науча това?

Преводачът улови погледа ѝ с очи и тихо промълви:

– Той ми каза: „Бих искал да се науча да я разбирам сам“.