Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.

Предстоят ни весели празници. Мнозина ще се съберат с близки и познати, а други ще пътуват с приятели.
За да направите празникът по-забавен и вълнуващ, можете да играете на игри, които ще прибавят смях към веселото настроение. Такива игри не се нуждаят от много специална подготовка.
Вероятно знаете множество такива игри, за това ще ви спомена само някои.
Игра на асоциации.
Сядате в кръг. Един от кръга, казва на съседа си дума, той пък казва на този до него първата дума, която му идва по асоцияция. И така всеки чува определена дума, а на съседа си казва появилата се в главата му асоциация. Това се прави, докато се затвори кръгът. И първият, който е казал дума на ухото на съседа си, казва на глас тази, която е стигнала до него. Ако от „слон“ сте получили „стриптизьорка“, считайте. че сте успели с играта.

Пазители на тайната
Много увлекателна и напрягаща мозъка игра. Водещият на играта си измисля фраза, лозунг, мото или цитата. Казва на останалите колко думи има в нея. След това играчите задават въпроси на „пазителя“. Във всеки отговор, трябва да се съдържа дума от измислената фраза. Отговорът трябва да се вмества в едно кратко изречение. Анализирайки отговорите на водещия, играчите трябва да познаят фразата.
А ето и друга добра детска игра. Играчите дават по един любим предмет, който се слага в торба. На един от играчите се завързват очите. Водещият бърка в торбата вади по един предмет, а този със завързаните очи измисля задача за изпълнение на собственика на предмета. Задачите могат да бъдат най различни: да изпее песен, да потанцува, да разкаже проказка, да изглади дреха, да измие чиния, чаша или друг съд, ….
Припомнете си и други игри, които сте играли и няма да забележите, как новогодишната нощ се е стопила и ви се усмихва първият ден на Новата година.

Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.

Станислав дълго я моли да не се среща с жена му особена сега по празниците. Ирина не се съгласяваше само и само, за да го ядоса. Накрая отстъпи и каза:

– Имам една идея, но за нея ми трябват пари и то много, а колкото до срещата ще си помисля.

Така и не се срещна с жена му. Какво щеше да постигне, ако го беше направила? Единствено да го подплаши. Едва сега разбираше, това, което трябваше да се досети още в самото начало, Станислав никога нямаше да напусне жена си и децата си.

Той просто си бе поиграл с нея. Беше я използвал и се бе позабавлявал с нея. Типичен женкар. Как него усети и не разбра какво представлява. Тя беше заслепена и се остави да я води като наивна глупачка. Най-много се ядосваше, че беше готова да му повярва на всяка негова дума.

В желанието да му спести болката и притеснението, когато забременям отиде и абортира. Трябваше да му каже, вместо да премълчава и да казва, че всичко е наред.

Замисли се за всички мъже, с които се бе запознала. Можеше някой от тях и да обикне, но тя ги бе сравнявала със Станислав и пренебрегна потенциала им.

Искаше ѝ се да го мрази, но любовта не може да се угаси с едно щракване на пръстите или изключване на телефона.

В главата ѝ дойде идея да започне нов бизнес, но и трябваха много пари, за това като „отмъщение“ измисли среща с жена му, за да го накара да поизтръска малко банковата си сметка,

Той разбираше, че това е изнудване, но другото, което можеше да се случи, беше много по-катастрофално за него. Той ѝ даде пари и повече не се видяха.