Макуахутъл е меч, който са използвали древните ацтеки.

Дължината му е 120 см, а по краищата му се намират специфични канали с остри ръбове.

Оръжието било направено от дърво , но било промислено, до най-малки подробности.

Заслужава да се отбележи, че в каналите е разположен обсидиан, който е почти невъзможно да се отстрани. Това показва, че качеството на оръжието е много добро.

Зъбите му били толкова остри, че мижели да отрежат глава на мъж.

Васил Драганов и Павел Стърков седяха пред две чаши бира в тихи следобед в селската кръчма и размишляваха философски на злободневни теми.

– Смята се, че у всеки човек възникват около 600 хиляди мисли на ден, – каза Васил.

– Да всички тези събития, идеи и не знам още какво, постоянно преминават през главата ни, – съгласи се Павел. – Но те ни пречат да почувстваме тишината и спокойствието.

– Ако можехме да се успокоим, може би бихме направили нещо много по-добро.

– Да, мълчанието е източник на вдъхновение, – въздъхна Павел. – Както си стои спокойно човек, гладката повърхност на душата му е способна  да отрази Божествения Лик.

– И тогава всичко ни изглежда прекрасно наоколо, – добави Васил.

– Нашите мисли са като наркотици, – засмя се Павел. – Напъваме се и се опитваме да излезем от ситуацията, в която сме се набутали. Но нима може по такъв начин да се получи нещо свястно?

– Един мой приятел, ти го знаеш Гълъбът, нарича това състояние „минути на спокойствие“.

– Пробвай в такива минути да „изключиш“ екрана в главата си и дай преднина на мозъка си, вярвам ще се получи нещо, – почеса се по главата Павел.

– Нашето тяло е храм на Божий. Влезем ли в този храм, заставаме на мястото си, успокояваме се. В такива минути усещаме, че Той е до нас и чрез Него „живеем и движим се“, – заключи Васил.

След това двамата приятели се разделиха мълчаливо, поемайки всеки своя път.

Мао Цзедун никога не вземал вана, не миел главата си и не чистил зъбите си. Милиони китайци му подражавали. Те обичали да дъвчат чаени листа  по този начин устната кухина се избавяла от зъбни налепи.

– Нима тигрите чистят зъбите си? – обичал да повтаря китайският диктатор.

Тази политика довела до това, че 97 % от китайците имали болни зъби. Не стигали стоматологични клиники и специалисти.

За да поправят това положение, китайците обявили 20 септември за „Ден на любов към зъбите“.
В този ден се провежда масова разяснителна работа сред населението за правилата на хигиена на устната кухина и необходимостта от лечение на зъбите и венците от зъболекар.

Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.

Сега с майка си крачеха към уютният ресторант  в техния квартал.

Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.

Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:

– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?

Не, майка му изобщо не бе забелязала.

Обядът бе великолепен.

Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.

Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.

Там пишеше:

„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.

Келнерът бе оставил номера на телефона си.

„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.

– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?

Митко се усмихна и кимна с глава.

– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.