Държавата Израел е основана само преди 69 години, Въпреки това нейните корени са от библейски времена. Ето защо толкова много национални символи на Израел се коренят в вековните истини на юдеизма.

Прекрасен пример за това е знамето на Израел. То не е много сложно – две хоризонтални сини ивици около звездата на Давид на бял фон. Какво означава това?

Добре известен флаг на държавата Израел е приет през 1948 г. Основата на неговия дизайн е призван да ни напомня молитвения шал, с който евреите покриват главите си.

На иврит това покривало се нарича талит טלית, т.е. „покритие“, точно както държавата Израел действа като защитно покритие за своя народ.

Отличителният синия цвят известен като тхелет תכלת, така се нарича нишката, която според Тора, трябва да се закрепи към края на дрехата (кн. Числа 15:38).

В сърцето на израелското знаме е шестолъчна звезда, наречена „звездата на Давид“. На иврит се нарича Маген Давид מגן דוד, което означава „щит на Давид“.

Този знак не води началото си от библейския цар Давид, но въпреки това той е бил еврейски символ за не по-малко от 1000 години.

Първоначално са го използвали евреите в средновековна Прага.

Централният символ на знамето е избран на първия ционистки конгрес през 1897 година.

В едно столично училище бяха събрани предимно деца на преуспяващи богаташи. Пред пищно обзаведените апартамент, вили, резиденции, тези деца гледаха на училището и взискателните учители като на окаяна работа.

тези наследници на несметни богатства много се радваха, когато се разболееха, защото по-дълго време можеха да прекарат пред кабелни и сателитни телевизии, сред видеокасетофони, мобифони и всякакви „фони“.

Лошото е, че тези момичета и момчета, добре гледани, рядко се разболяваха.

Но един ден се появи друга възможност. Едно от децата бе разбрало нещо интересно и веднага го сподели с приятелчетата си:

– Нали знаете онова училище, дето е близо до кръстовището, – Стоян започна да им разяснява новината.

– А там учат само циганчета, – намръщи се Марин. – И кво?

– Открият ли у някой въшка изпращат го в къщи да се чисти.

– Гениален си, Стояне, – развика се Жоро. – тръгваме веднага. От тия мангали веднага ще се снабдим с въшки, а после ……няколко дни у дома.

Една групичка наистина отиде, но децата от другото училище им се присмяха и бяха готови да ги изгонят.

– Добре де, – троснато каза Марин, – ето ви една десетарка, за една въшка.

Набързо се споразумяха.

След това отидоха и на изплашената си и объркана учителка „представителите на елита“ показаха находката си и казаха с наведени глави:

– Госпожо, вижте какви гадини са се навъдили в главите ни.

Ужасена учителката ги пусна да се завърнат в своя комфорт, за да „се очистят“.

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.