Павел се усмихна и попита:

– Какво ви идва на ум, когато чуете думата „наследство“?

– Какво друго освен пари, собственост, инвестиции, – бързо реагира Гошо.

– Еврейската дума“нахала“, превеждана като „наследство“ има много по-богато значение, – поклати глава Павел. – В еврейски смисъл тази дума обхваща земя и териториални владения, семейно наследство, духовно наследство и дори божествена благословия. Бог не ни призовава да оставим само финансови активи на бъдещите поколения, въпреки че и това е необходимо……

– Какво всъщност Бог ни призовава да оставим като наследство? – повдигна вежди въпросително Васко.

– То включва вяра, мъдрост, характер и материално осигуряване, – поясни Павел.

– Това си е точно така, – съгласи се Филип. – Погледнете, 70% от богатите семейства губят богатството си до второто поколение, а 90% го губят до третото. Защо става така?

– Ако няма мъдрост, която да управлява парите, характер, който да ги стопанисва и цел, която да ги насочва води до разрушение и унищожаване, – отговори Валери.

– Вярно е, – съгласи се Митко. – Наследството не е само това, което оставяме след себе си, но и какви ще станат нашите потомци с това, което сме инвестирали в тях.

– Божието желание не е само да прехвърлим финансовите си активи на следващото поколение, но и да предадем нашата вяра, ценности, мъдрост и нашия характер, – допълни Павел. – Пълното наследство отразява Божията щедрост към нас. Господ ни дава не само материални благословения, но и мъдрост, идентичност и цел.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.

Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.

Лошото време даде възможност за размисъл и споделяне на мисли.

Приятели се събраха в близкото кафене.

И дискусията започна.

– В 21-ви век повечето от нас живеят в повече комфорт и благополучие, отколкото са живели кралете само преди два века, – отбеляза Банко.

– В богатство има опасност,- поклати глава Калин.

– Колкото по-добре сме в този свят, толкова по-трудно ще ни бъде да живеем така, сякаш не разбираме, че той е преходно нещо, – наблегна Лилко.

– Вкопчени във всичко светско, усещаме как то добива голяма власт върху нас. Това може да стане чрез социален статус и притежания, които завладяват сърцата ни и ни водят до объркване на временното и вечното бъдеще, – подчерта дебело Стоян.

– Каква е разликата между временното и вечното бъдеще? Не са ли едно и също нещо? – попита озадачен Никола.

– Временното бъдеще ни свързва с мисълта, че всичко е тук и няма живот след смърт, – започна да обяснява Стоян. – А вечното бъдеще поддържа в нас надеждата, че животът на земята е важен, но това не е всичко. Когато се доверим на Христос, ние получаваме вечността, за което сме създадени.

– Достигайки до отчаяние, започваме да гледаме на живота така, – отсъди Марко, – както Бог го вижда. Едва тогава ще бъдем готови да приемем добрата новина за Исус.

– Разбира се, – засмя се Петър. – Не търсим добри новини, когато се чувстваме добре, но нашите нещастни истории се превръщат в идеалните места, където Исус може да влезе в живота ни.

– Ей, по-спокойно, – понамести се на мястото си Жельо. – Бог няма нищо против богатството, но Той не иска да бъдем погълнати от него, т.е. то да стане съкровище на сърцето ни.

– Съгласен съм, – повдигна вежди Лилко, – че не трябва да се държим здраво за нещата в този свят, защото в крайна сметка те ще останат за някой друг.

– За това трябва да търсим първо Божието царство, – възторжено възкликна Петър. – Ако търсим други неща, ще ги загубим.

Дъждът бе спрял и приятелите се разделиха.

Симеон тежко въздъхна и прибави:

– Обикновено възприемаме съкрушено сърце, скръб, гняв и отчаяние като отрицателни емоции, но нали те са Божия идея и замисъл?свят

– В свят, който прекалено издига логиката и рационалността, ние се опитваме да потиснем емоциите си с воля или с мисли. Съзнателно или подсъзнателно си мислим неща като: „Не бива да се ядосвам за това, така че няма да се ядосвам“ или „Тъгата така или иначе не помага, така че просто няма да бъда тъжен“, – отбеляза Огнян.

– Ако искаме да живеем в пълноценно, трябва да позволим на Бог да ни поведе по пътя на емоционалното изцеление, – каза Трифон.

– Как да го направим? – попита Симеон.

– Често това започва, като плачем, – започна да обяснява Трифон. – Сълзите са даден от Бога клапан предназначен да ни помогне да преживеем и освободим емоциите си по здравословен начин.

– Моите родители ми се караха, когато плача, – сподели Симеон. – Те ми казваха, че трябва да съм по-силен. Истинските мъже не плачели.

– Днес Бог ви призовава смело да се изправите пред емоциите си, – заяви Трифон.- И бъдете сигурни, че Той ще ви води към изцеление. Не се страхувайте да оставите сълзите си да се стичат и емоциите си да излязат навън, просто Му позволете да възстанови душите ви.

Огнян наведе глава и поведе малката група в молитва:

– Господи, позволяваме на емоциите ни да излязат на повърхността под Твоето ръководство. Представяме при Теб всяка скръб, разочарование и болка, знаейки, че Ти си Утешителят, Изкупителят и Възстановителят на душите ни.