Въоръжен маскиран мъж се опитал да ограби група жени, който имали събиране в петък вечер, но той получил не това, което очаквал.
24-годишният Дерек Лий нахлул в един дом, където собственичката заедно с още 14 жени си устройвали парти. Нападателят имал черна шапка и кърпа, която скривала лицето му. Когато влязъл насочил пистолета си към жените и им заповядал да дадат парите и телефоните си.
Една от жените сметнала крадеца за част от програмата на партито, избутала ръката на мъжа, в която той държал пистолета и смеейки се казала:
– Това просто е воден пистолет.
Лий опрял пистолета до главата на жената и казал:
– Аз не се шегувам и ще стрелям, ако не ми дадеш парите си.
Стопанката на дома Джаки Хаглер решила след тези думи да приложи вярата си. Тя станала и казала:
– В името на Исус, махни се от моя дом веднага!
Крадецът креснал:
– Ще застрелям някого.
Тогава жената още веднъж по-смело казала:
– В името на Исус, махни се от моя дом веднага!
Останалите жени започнали да викат:
– Исус, Исус, Исус!
Тогава крадецът огледал бързо стаята и побягнал към вратата много бързо.
По-късно Лий бил арестуван. Той бил извършил още няколко грабежа преди това.
Хаглер след залавянето на нарушителя на празника в дома ѝ казала:
– Аз му прощавам и ще се моля за неговото спасение. Смятам, че случилото се в дома ми, ще го научи да се доверява на Господа и ще му помогне да промени живота си.

Старите войни обичат да показват своите белези и рани, и да говорят за битките, в които са ги получили. Но ние можем да говорим за благодатта и верността на Бога, които са ни помогнали да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали в живота си.
– Кога те раниха? – пита хирурга войника в операционата.
– Почти на върха, – отговаря раненият.
Той е забравил за болезнените рани, получени при настъплението, помни само едно, че трябва да се достигне върха. Така и ние сме устремени напред и няма да се успокоим докато не достигнем върха. За да можем да кажем по-късно:
– Добре се борих, преминах целия път и опазих вярата си.
Не е важно колко медали, отличия или дипломи сте получили, важно е колко белези от рани имате в битките, те по-свидетеластват за вас .
В песните се възпяват героите, които са имали само една сабя, без украшения или нещи особено, но получили множество рани срещайки врага.
Знак за отличие на християнина са раните поучени по време на битка, загубите и трудностите през, които е преминал заради Христа.

„Уважаема редакция, аз съм на 8 години. Някои мои приятели твърдят, че няма Дядо Мраз. Родителите ми вдигат рамене и дават уклончив отговор. Моля ви кажете ми истината: Съществува ли Дядо Мраз?“
От името на редакцията бил даден следния отговор:
„Твоите малки приятели грешат. Те са повлияни от скептицизма на възрастните. Те вярват само в това, което виждат. Всичко, което не се побира в малките им мозъци не съществува.
Дядо Мраз съществува така, както съществува любовта, щедростта и предаността. Те всичките внасят радост и красота в твоя живот.
Колко мрачен би бил света, ако го нямаше Дядо Мраз! Тогава нямаше да има вяра, като на дете, поезия и романтика, за да направи това съществуване поносимо.
Тогава ние няма да изпитваме радост от това, което не можем да видим или докоснем. Вътрешната светлина, с която децата изпълват света, ще изчезне.
Никой не е видял истински Дядо Мраз, но това не означава, че не съществува! Най-реалните неща в света са тези, които ние не виждаме. Никой не може да осъзнае или да си представи всички чудеса, които не се виждат.
Ти можеш да счупиш дрънкалката, да погледнеш вътре и да разбереш, какво в нея издава такъв звук. Но светът е тайна, скрита от нас под толкова дебела покривка, че нито един човек, дори всички хора събрани заедно, не могат да го счупят. Само вярата, поезията, любовта, романтиката,… могат да вдигнат завесата, зад която ние виждаме красота.
Реално ли е всичко това? В света няма нищо по-реално и всеобхватно от това.

Близо един милион местни японски християни са били мъченици за вярата си в 250-годишен период, започващ на 5 февруари 1597 г.
Кои са Kиристан?
Това са местни японски християни. Те са потомци на по-ранна група на местни християни, известни като Keikyo, които са дошли в Япония през Китай и Корея, от Близкия изток.
Началото на Киристан започва през 1549 г., когато Франциск Ксавиер, йезуитския мисионер, пристига в островната държава. Очевидно е чул за нея от ранни християни в Япония. Той подозирал, че са загубили основите на вярата, след като са били отделени от останалата част на Църквата в продължение на стотици години.
Един от първите неща, които започнал да прави Ксавиер е проповядване на Евангелието на тези потомци на Keikyo. Много от тях се върнали към вярата на своите предци. В рамките на една година, почти 10 хиляди са претърпели възраждане. И това било такова забележително събитие, че от 1600 г. Киристан била една от най-големите организирани религиозна общност в Япония.
Влиянието на възраждането на Киристан е дълбока. Три от всеки четири даймио в зоната и военни управници били променени. Три милиона японци от 10 милиона са се превърнали в част от Каристан движение. В Япония това време било наречено „Християнски век“.
Те построили болниците и сиропиталища. Много социални организации са създадени от Киристан. Като цяло, те спечелили сърцата на своите съграждани.
На 5 септември 1596 г. имало разрушително земетресение. В хаоса, който последвал, военен диктатор завзел властта и започнал преследване, което от 1650 г. довело до унищожаване на организираната християнска църква в Япония.

Тя бе ревностна християнка, която съчетаваше сляпа животинска вяра с дръзки, земни, и типични за безверниците езически мисли и деяния. Накратко, в нея се съчетаваха две непримирими противоположности.
Веднъж се осмелих да я попитам:
— Забелязвам, че ходите много редовно на църква. Сигурно сте добра християнка.
— Че що пък не? — наежи се тя. — Че то от вярата си черпя сила, я! Ако не беше тая вяра, как щях да я карам, толкоз ми е тежък животът!
— Така е — съгласих се аз. — Животът гнети повечето хора. Но забелязвам, че въпреки вашата религиозност доста ви е тежко там, където живеете. Толкова ли са лоши съседите ви?
— А трябва ли да си държа езика, като ги дрънкат врели-некипели за мен? — рече тя разгневено. — То това не може да се изтрае от нормален човек! То не е човешко!
— Разбирам, разбирам — казах помирително аз. — Очевидно те говорят за вас много неща, които не би трябвало да говорят. Но трябва някак да се изтърпи. Нали в Библията се казва, че трябва да обичаме съседа си така, както обичаме себе си и ако ни ударят по дясната страна, трябва да подадем и лявата…
— Библията, та Библията! — избухна тя. — Как не, и аз зная Библията като всички други, че даже и по-добре, – всъщност тя не можеше да чете… – Зная и какво казва Библията. Ами какво да кажем за съседите, дето трябва да ме обичат, а ми се бъркат за всичко, без да им правя нищо лошо. Дано пукнат, дано! Как ще ми го обясните туй? Самата Библия казва „око за око и зъб за зъб“, и аз никога не го забравям. То е в същата книга!
— Права сте — съгласих се аз. — Наистина така пише в Библията. Но Христос друго казва. „Око за око и зъб за зъб“ е от Стария завет. А Христос казва, че неговият закон е нов.
— Няма нужда друг да ми го казва, щото аз си го знам много добре — отвърна заядливо тя. — Искам да знам, нямам ли право да защищавам себе си? Аз винаги се мъча да се спогаждам и все давам назаем сол, кафе, масло, … Сигур нямаше да има по-добра съседка от мен, ако тия, дето са наоколо, имаха повече ум! Свикнала съм на по-добро, преди да дойда тук.
Какво можех повече да й кажа? И замълчах. Мислите й бяха объркани, мимолетни и съвсем езически, подплатени с религиозни догми, които тя не разбираше, но пък се стремеше да ги приложи по някакъв странен начин към тежкото си ежедневие.
Интересното е, че дълбоката й религиозност влизаше в странно противоречие с основните й възгледи и поведение, с внушителните крамоли и изблици на гняв, които представляваха ежедневието й. Изключение правеше само богоизбраната неделя, когато ходеше на литургия и спазваше останалите си религиозни задължения с постоянство, което несъмнена би било похвално за всеки един католик.