Ако става въпрос за власт, не може.
Какво означава да бъдеш добър човек? Този човек е честен, верен, порядъчен и морален. При стълкновение с прагматични интереси, превес взема морала.
Но в живота надделява сметкаджийството. За да победиш и достигнеш целите си днес, трябва да излъжеш, да подкупиш, да предадеш, да унищожиш някого. За да направиш една „крачка“ напред, обикновенно предаваш добрия човек в себе си.
Властолюбецът иска прекалено много от живота. Той е жаден за удоволствия: жени, алкохол, коли, вили…. Малцина ръководители са били по-скромни, може би защото са достигнали даден пост в по-зряла възраст или са имали по-стабилен морал и утвърдени цености.
Казват, че властта покварява човека. Защо става така?
Във всеки човек се крие комплекс, който му навява мисли от рода: „Ако аз бях най-главния, бих си подсладил живота, особено ако разполагах и с много средства, така че никой да не узнае.
Такива са ръководителите, те притежават не само властта, но и средсттвата за да я упражняват. Те отмъщават на враговете си, пълнят джобовете си, предават приятелите си, ако не са им вече нужни или са казали нещо „не както трябва“.
Освен това, колкото повече се стремят да свършат нещо, толкова по-голяма съпротива трябва да преодолеят, от околните, от подчинените… Всеки си има свои лични интереси, които иска да съхрани и умножи.
Вижте как е постъпвал Петр I. Гонил ги е да воюват, да строят флот, градове да издигат, размесвал ги е и цялото му подтисничество е промислено целенасочено.
Добрият човек със сълзи ще оплаче мъката на човечеството, но с това държавата няма да се реформира. Да не говорим за войни, стълкновения и демонстрации, където травмите и жертвите са неизбежни. Има ли значение за каква кауза е? Ще кажете, зависи от гледната точка. В такива крупни неща се събират много хора, а някои от тях плащат със живота си.
Дори при откриване на нова земя, използване на научни и технически изобретения… всичко това е осеяно с гибел. А кой ще поеме отговорността за смъртта на другите?
Има ли място в тези неща за добро? Иди, че ставай ръководител!
Ако си добър ще допуснат ли да станеш ръководител, а ако си ръководител ще можеш ли да бъдеш добър?

Веднъж един от учителите ми зададе въпрос:
– Кажи ми, чувстваш ли вкуса на живота.
Когато подуших наоколо, назовах миризмите, които усещах в момента.
– Да, с мирисането имаш проблем, а какво ще кажеш за вкуса?
Няколко пъти изкарах езика си като куче навън, но така и нищо не усетих.
– Добре, – каза учителят ми като се усмихна.
Изведнъж скочи зад мен и затисна носа и устата ми. Разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам. След известно време поради недостиг на въздух, започнах да ритам с крайниците си. В този момент, учителят ме пусна и аз вдишах.
– Ето, това е вкуса на живота, -казах след като се възвърна дишането ми.
– Разбира се, ти винаги трябва да го чувстваш. Той е вкусът в храната и водата, и къде ли още не. Не яж това, което няма вкус. Не общувай с тези, които са духовно мъртви. Винаги пий от чашата на живота с удоволствие, но не бързай, защото можеш да пропуснеш времето и да загубиш.

Бедата идва без да пита. Тежко заболяване, травма…. „Как ще живея по-нататък?“ Отговора на този въпрос не е заложен в нас, човек сам трябва да търси изход от такава ситуацията. Нещата се преодоляват постепенно…
Първоначално е неприятно и човек се стреми да отрече случилото се. Той не иска да повярва, че това се е случило с него. Спомня си как е живял преди. През този етап е много важно да  не се отива „прекалено далеч“ при обслужването на болния. Грижата трябва да бъде дозирана. Само най-необходимото.
Факт е, че прекалената грижа лишава болния от възможността да взема самостоятелно решения, той остава без избор. Така привиква с мисълта за своята безпомощност.
След това идва най-трудното. Човек започва да разбира трагичността на случилото се. Осъзнава, че вече сам не може да живее пълноценно. Престава да бъде пълноправен член на обществото, много такива хора губят и семействата си. Мисълта за отхвърлянето насажда депресия. В такива моменти човек става раздразнителен от всяка дума. Това е времето, през което този човек не трябва да остава абсолютно сам. Трябва да му се доказва непрекъснато, че той е нужен. За целата, искайте от него съвет, споделяйте новини…. Хубаво е ако на такъв човек се намери практическо занимание.
Идва време, когато човек започва да се възприема такъв, какъвто е. Това е преломния момент след случилата се беда. Той разбира, че живота му се е изменил и трябва сам да намери място в  новия си живот. Именно в това търсене човек може да се „спъне“ и да се унищожи всичко, което до тук е било постигнато.
Този човек трябва да има ясна цел. Нужно е да има стремеж за постигане на определени задачи. Отначало се поставят по-малки цели. Всичко не става изведнъж. Изисква се търпение.
По-нататък човек „придобива“ нови приятели, има други интереси. Появява се стимул и желание да помага на другите. Това вече е победа. Победа над самия себе си.

Едим ученик попитал учителя си:
– Защо едни хора са красиви, а други грозни, едни са умни, а други глупави? Защо съществува такова противоречие?  И как се е появила разликата от самото начало, когато минало не е имало?
Учетелят предложил на ученика да се разходят в градината. След известно време той казал:
– Ето това дърво е голямо, а това малко. Аз често сядах под тези дървета и мислех защо това е така?  Но когато мислите ми се разсеяха, въпроса изчезна.  Сега зная, че това дърво е голямо, а това малко и в това няма никакъв проблем!

На една поляна, сред огромната гора живял един вълшебник. Той имал голямо стадо овце.

Всеки ден той изяждал по една овца. Тези кротки животни причинявали много тревоги на вълшебника. Бягали към гората. Много време му отнемало да хване бегълката и да събере отново стадото.

Ако овцата разбирала кога ще я заколят, тя се съпротивлявала и виковете ѝ плашели другите. Тогава вълшебникът приложил хитрост. Поговорил със всяка овца поотделно.

На една казвал:

– Ти не си овца, ти си човек като мен. Няма от какво да се боиш, аз убивам и ям само овце. Ти си единствения човек в това стадо и си моя най-добър приятел.

На друга казвал:

– Защо бягаш от мен. Ти си лъвица и от нищо не трябва да се страхуваш. Аз убивам само овце, а ти си ми приятел.

На трета внушавал:

– Послушай, ти не си овца, а вълчица. Аз те уважавам. Както и преди аз ще продължавам да убивам по една овца всеки ден, но ти си вълчица, най-добрият приятел на човека. Няма от какво да се страхуваш.

По този начин, той говорил на всяка овца и внушавал на всяка една от тях, че не е овца, но напълно различно животно, което се различава от всички други в  стадото.

След тези разговори напълно се променило поведението на овцете. Те пасели спокойно и вече не бягали към гората. И когато вълшебникът убиел някоя от тях, те си казвали: „Той е убил овца, а не мен, защото аз съм му най-добрият приятел“.

Дори овцете, които убивал, престанали да се съпротивляват. Той отивал до набелязаната жертва и казвал:

– О, приятелко, отдавна не сме разговаряли. Ела с мен. Искам да се консултирам с теб по един въпрос.

Овцата отивала с гордост при него. Тогава той я питал как вървят работите в стадото. Жертвата с радост му разказвала всичко, след което той я убивал. Смъртта идвала бързо и овцата нямала време да разбере какво става.

Вълшебникът бил много доволен. Повдигайки самочувствието на всяко едно от животните, успял да ги накара да забравят за смъртта. Станали по-спокойни, наслаждавали се на живота и спокойно си хрупали тревица. Месото им станало по-вкусно.

Така вълшебникът дълги години управлявал своето стадо. Дори овцете започнали да му помагат.

Ако някоя съобразителна овца започнела да се досеща за истинското положение на нещата, то останалите овце „най-добрите приятели“ на вълшебника, веднага му докладвали и той с удоволствие я изяждал.

А вие какви сте лъвове, вълци или може би хора…?