Застудя и хората започнаха да се прибират по домовете си, но и в къщите си те продължаваха да умуват и спорят по различни въпроси.

Така бе с Данчо и Никола, двама братя, които бяха неотклонно заедно.

Те неохотно се прибраха, защото нощта започваше да настъпва и да заема мястото на деня.

Подпрял се на касата на вратата Данчо попита:

– Какво според теб означава „да прегърнеш живота“?

– От къде го изкопа това? – засмя се Никола. – Май пак си се ровил из старите списания и книги на тавана.

– Виж, ако трябвам да прегръщам този живот, трябва ли да правя това и с хората, които ми създават пречки и ме ядосват?

– Те са строители на характера ти и не би трябвало да ги пренебрегваш, – Никола тупна по рамото брат си. – Не е приятно, че се месят в живота ти, но без тях никога няма да се доближиш до това, което Бог иска да изгради от теб.

– Е, вярно, – почеса се по тила Данчо, – като погледна на промените в мен и си направя съответните изводи, разбирам, че да стигна до това си състояние, причината е една, не всички са били много мили с мен.

– Ако Давид се бе борил с някой свой съученик, а не с Голиат, а Данаил бе в клетка с хамстери, а не лъвове, щяхме ли да чуем за това?

– Ясно, – плесна с ръце Данчо, – колкото е по-голямо предизвикателството, толкова повече Бог може да направи чрез него.

– Трудните ситуации и нетърпимите хора действат в живота ни така, че да бъдем изпитани и да носим слава на Господа, – добави Никола.

– И какво излиза? – усмихна се тъжно Данчо. – Мярката за човека е не в какъв комфорт и удобство се намира, а с какви предизвикателства и противоречия се е сблъскал?!

Е, поне и двамата бяха съгласни в едно, без трудности в живота, не може да се изгради силен характер.

Мариела и Жоро бяха останали сами тази неделя. Това време бе за споделяне и разискване на належащи въпроси.

Но …. се скараха.

Смешно, но както винаги до сега за дреболия.

Жоро бе забравил да почисти трохите оставени на дъската, след като наряза хляба.

Двамата не продължиха да си крещят и да се обиждаха грубо. Просто си наложиха мълчалива терапия за няколко часа.

Това бе начинът им на реагиране след кавга.

Мариела се нацупи, взе книга и се зачете.

Жоро изми и почисти кухнята. Простря прането, въпреки протестите на жена си.

– Моля те. Това не е твоя работа.

След това той мина с прахосмукачката хола и коридора между стаите.

Въпреки горчивото разногласие, завършило с вечно ужасяващото „мълчание“, Мариела беше изумена от желанието на съпруга си.

С действията си той ѝ показваше, че безусловната си любов не е разклатена от малката битка.

– Нещата не винаги са перфектни, – каза си Мариела, – но той не спира да ме обича и да ми показва това.

Да, този мъж се стараеше да обича жена си, както Исус обича църквата си, дори когато обстоятелствата могат да диктуват съвсем друго.

Слънцето и днес силно препичаше. Димо, Руско и Елен седяха под сянката на старата липа с учителя си. Те му задаваха много въпроси.

Учителят им бе търпелив и се стараеше да отговоря така, че да го разберат, но любопитството им нямаше край.

Внезапно хода на действието се промени.

– Учителю, задайте и на нас някой интересен въпрос, – предложи Димо.

Учителят се замисли за малко, след което попита:

– Какво ще направите, ако видите, че някой се готви да хвърли камък върху вас?

Безмълвието погълна децата. Мина доста време, докато някой от тримата се престраши да отговори.

Първи наруши мълчанието Елен:

– Ако притежавах специални способности, щях да отклоня камъка и той ще мине край мен.

– Това не е разумно, – отсече Димо. – Този човек ще намери друг камък и пак ще го хвърли върху теб. Друго бих направил. Със специалните си умения ще го обезсиля и той няма да може да вдигне камъка.

– Специални способности и умения, – възмути се Руско. – А ако ги нямате? Днес може да иска да хвърли камък само върху теб, но утре току виж дошъл да събори дома ти и да унищожи семейството ти.

–- Тогава какво ще правим? – сконфузи се Димо.

– Тук се иска нещо друго, – наблегна Елен.

– Учителят ни, – започна да обяснява спокойно идеята си Руско, – не веднъж ни е казвал, че трябва да живеем в мир с всички човеци. Именно това е разковничето.

– Искам да се разбирам с хората така, че никой да няма желание да ме нарани, – възкликна Елен.

– Да, – каза учителят, – не мога да ви помогна да решите всички проблеми. Те са толкова много. Но мога да ви науча, да не си ги създавате.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.