Ликантропия произлиза от гръцки Λύκος – вълкът и άνθρωπος – човек. Това е митично или вълшебно заболяване, което предизвиква метаморфози в тялото, при които болния се превръща във вълк.
Наред със вълшебната ликантропия съществува реално психическо заболяване, при което болния се смята за вълк, върколак или някое друго животно.
Според славянските поверия, такова заболяване имат тези, които носят омагьосана вълча кожа или сексуалните им партньори са били върколаци.
В съвременните фантастични произведения ликантропията се разпространява чрез ухапване от върколак. В повечето разкази, болният не винаги може да избере времето и мястото на трансформацията си, за това това често се случва в най-неудобния момент. Съществува и риск, при който човек не може да върне първоначалния си образ.
Гръцките легенди разказват за цар Ликаон, които предложил на Зевс ястие с човешко месо. Разгневеният гръмовержец превърнал Ликаон във вълк.
В Библията в книгата на Даниил 4 глава в стиховете 28-36 се говори, че от ликантропия е заболял вавилонския цар Навуходоносор.
Съществувала е и ритуална ликантропия, която се заключавала в ритуално превръщане на човек във вълк. Религиозното или магическо изживяване, радикално променя живота на посветените, които трябвало да преодолеят своята човешка форма в изблик на агресивни, ужасяваща ярост, оприличавайки се на хищник.
Архив за етикет: вълк
И днес става така
Има една древна басня. Може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни. Ето какво разказва тя.
Един кон имал мощен и опасен враг — вълка. Живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, Изтъкнал му, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят се съгласил и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.
Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал:
– Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми.
Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал:
– Какви ги говориш! Дий, коньо!
И днес става така . Търсиш помощ от по-силния, а той те впримчва в робство. Да си в съюз срещу по-силен враг не е лошо, внимавай само с кого сключваш съюза и какво ти се предлага.
Помощ
Той беше малко момче. Панталонките му бяха къси, а ризката малко поизбеляла, но под големият кичур черна коса, надничаха две черни като маслини очи. Изкачи се в гората към любимото си място. То беше закътано сред папрати кладенче. Изведнъж видя пред себе си вълк. Сърцето му заби лудо. Разтрепери се.
Вълкът стоеше. Блесналото слънце се отразяваше в козината му.
Момчето стоеше като каменна статуя и не смееше да помръдне. Вълкът направи няколко крачки към него и спря. Клекна и нададе вой.
Момчето престана да диша. Вълкът беше доста едър. Вдигна муцуна, сякаш показваше пътя след себе си. Момчето имаше чувство, че го кани да тръгне след него.
Във воят детето беше доловило стон и плач, неочаквана покъртителна жалба.
Вълкът се изправи, обърна се леко, изви отново глава и като че ли заплака. Каква мъка само.
Момчето разбра, че наистина животното го кани да тръгне след него. Действаше като човек. Детето помисли, че полудява. Но то не сънуваше, всичко това ставаше наяве.
Вълкът направи още веднъж знак с глава и тръгна към свлачището на скалата. Спря до бърлога затрупана с голям камък, клекна и нададе още по-жален вой. И момчето разбра. Там в дупката е затрупано вълче или вълчета.
Тръгна смело. Реши да помогне, каквото и да стане, защото беше разбрал молбата на вълчицата. Вълкът стояща пред него беше вълчица. Тя бе самотна и застрашена.
Момчето събра всичките си сили и смелост, и повдигна камъкът запушващ дупката. Отвътре изскочиха с луда радост малки вълчета.
Не разбрах, кой повече се радваше, но вълчетата бяха свободни и смешно се навираха в козината на майка си.