На петдесетия ден след Възкресението на Исус Христос, върху събралите се в горницата се изля Святият Дух. Той ги превърна в смели проповедници на благата вест.

На този ден Бог създаде Църквата Христова и ѝ даде необходимите дарове, за да извърши основната си мисия.

С явяването на Святия Дух е започнало разпространението на учението на Христос.

В продължение на много години на Петдесетница се съединяват радост, любов и молитвена нагласа. Бог е любов, а на нея се крепи света.

Тома бе един от дванадесетте ученици, но той не бе сред тях, когато Исус ги посети. Когато се върна той чу какво е станало, но отказа да повярва.

Вероятно си мислеше: „Как може да е този Исус, който зная, щом за тялото Му не са били преграда затворените врати?“

Господ дойде и предложи на невярващия си ученик да „докосне ребрата“ Му. Показа му раните на ръцете Си и изцели неверието му.

Нима това стана случайно?

Не, поради Божията милост, на съмняващия се ученик бяха показани раните върху Господното тяло, за да се изцери обезкуражението му.

Неверието на Тома е ценно за нас, защото той чрез докосване си възвърна вярата, а нашият ум проследявайки тази история, която е записана в Библията,  се разделя със съмнението и се укрепва във вяра.

Така ученикът, който се съмняваше, се осъзна и се превърна в истински свидетел на Възкресението на Исус, а колко повече това важи днес за нас нас?

Между нас има хора, което не приемат на доверие нищо. Те трябва да пипнат, да вкусят, …, да видят, както Тома.

Но срещата с Господа, преобръща всякакви представите, подозренията, опасенията, колебанията и скептицизъм. И от малодушният и нерешителен човек Бог прави решителен, дързък и непоколебим свидетел за Себе Си.

Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Тайната вечеря в горната стая, предшествана от измиването на краката на учениците от Спасителя, е станала образец и пример на Христовата любов и нежност.

Християнинът е призван да бъде светлина в света, която разсейва тъмнината.

Много е важно, всеки сам за себе си, да си изясни: Къде е моето място в това важно събитие? Доколко съм готов да се отвърна от неправдата и греха, и да бъда съпричастен към триумфа на Възкръсналия Спасител?

Когато всеки от нас осъзнае същността на тази необикновенна вечеря, предшестваща следващия трагичен ден, ще има реална причина за духовна радост.

След като човек преживее схватката със собствените си греховни навици и стремежи, вкусвайки освобождението от греха, става съпричастен към великото и славно Възкресение Христово.

В нас действат две сили, подобни на Марта и Мария, тази на съзерцанието и творчеството, но и двете се оплакват на Господа, че брат им Лазар е умрял:

– Ако Ти беше тук, той нямаше да умре!

Господ е винаги наблизо. Той е край нас, когато душата ни умира и чуваме Неговите думи:

– Вярваш ли, че твоята душа ще възкръсне?

– Да, Господи, – казваме и ние като Марта, – в последния ден ….

Но Марта го каза с надежда:

– Вярвам, Господи, че ще възкръсне в последния ден.

А ние? Думите ни звучат тъжно и печално:

– Да в последния ден ще възкръсне …., когато е свършил триумфа на живота, когато е късно да се направи нещо на земята, да се живее с вяра и да ликуваме с усилваща и укрепваща любов …

Господ ни говори в нашата безнадежност и ни дава съвършена възможност:

– Аз съм възкресението и живота, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.

Във всеки от нас живее мъртъв и победен човек, обкръжен от плач и безнадежност, но чуваме благия глас на Спасителя:

– Не бойте се. Дори и да сте безнадежно мъртви, само едно Мое слово може да ви възкреси и привдигне! Станете и излезте от пещерата на смъртта, понеже Аз живея и вие ще живеете!