Пъстървата плаваше весело, когато забеляза мухата.

– Тъкмо навреме. Стомаха ми отдавна се обаждаше, – каза си тя.

Рибата захапа мухата и се закачи за въженце. Оказа се, че не може повече да плува свободно.

И тогава се започна битката. Хвърчаха пръски наоколо, но въженцето здраво държеше рибата. То се плъзгаше леко и пъстървата предусещаше, че я очаква нещо страшно.

Тя напрегна всичките си сили, откъсна се и побягна.

По същи начин това може да се случи и с нас. Човек се бори в средата си с примамките, на които се хваща.

Понякога може и да успеем да овладеем трудностите, но друг път ни идват в повече.

Трудно е на свободно плаваща риба да разбере, какво се случва с тази закачена на куката. Така и борбите, които водите, могат за тези около вас да изглеждат естествено и те погрешно да ги разбират.

Ако не сте усещали острия връх на куката и не ви е притиснала задушаващата паника за това, че сте в плен, по-добре дръжте гордостта си под контрол.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.

По времето на Втората световна война пилоти на съюзническите войски летели над района в който живеели примитивни племена. Препоръчано им било да носят въженце в случай на принудително кацане, за да се улесни контакта им с местното население.
Когато се срещнали с местните, извадили от джоба си въженцето и започнали да правят различни фигури на така добре познатата ни игра.
Пилотите няколко пъти трябвало да прибягват към това занимание. Аборигените наблюдавали играта с нескрит интерес, а след това помолили за въженцето и демонстрирали фигурите, които наблюдавали да се правят преди това.