Слънцето ярко грееше. На Григор му бе приятно да гледа как след дъжда всяко стръкче, освежено от изобилната влага, бе вдигнало глава нагоре. Радост и мир преливаше от всичко наоколо.

Григор от далеч забеляза Хито, който бе известен с пиянството си и побоищата, които предизвикваше.

– Странно, – каза си Григор, – изглежда ми доста променен. Прилично облечен е. Няма петно или мръсотия по дрехите му, а очите му искрят с някаква притегляща светлина.

Хито му се усмихна и любезно го поздрави:

– Здравей, Гриша!

Нямаше никаква следа от предишния грубиян и скандалджия.

– Хито, какво се е случило с теб? – попита го Григор.

– Синът ми стана свещеник, – отговори запитаният.

„Я гледай ти, синът на такъв човек като Хито е посветил живота си на Бога“, – помисли си Григор.

Но на него съвсем не му бе ясно, какво бе връзката между промяната му и това, че синът му е станал свещеник, затова изумено попита:

– Но как стана това?

– Веднъж, – каза бившият пияница, – аз наругах сина си без причина и го напсувах, а той ми се поклони и ми поиска прошка. Тогава нещо се обърна в душата ми. Представяш ли си, той е свещеникът, а поиска прошка от мен простака. От тогава престанах да пия и да се забърквам в скандали. Повярвах в Бога.

– Явно, – усмихна се Григор приветливо, – друг човек си станал.

Тази вечер, Мартин посрещаше на гости един от най-близките си приятели. Двамата бяха учили в едно и също висше учебно заведение, но после пътищата им се разделиха. Мартин започна работа в един малък град, а Вълко замина за столицата.

И двамата имаха прекрасни млади съпруги, които ги подкрепяха във всяко тяхно начинание. Мартин и Вълко възприемаха жените си, като истинско съкровище.

Още на вратата гостът бе приветствал с възхищение домакинята, а приятелят му се усмихна и подчерта:

– Чрез нея съм намерил добро и благоволение от Господа.

Когато домакинята отиде да свари кафе за двамата, Вълко каза:

– Честно да си призная това откровение ми дойде почти като предупреждение. И то точно в момент, когато имах нужда от него.

Мартин погледна изпитателно приятелят си, но не каза нищо.

– По това време още бях младоженец, – Вълко се намести по-удобно на фотьойла. –  Един ден, докато се молех, чух Бог да ми казва много тихо: “ Мария не е просто твоя съпруга, но и Моя дъщеря. И ти трябва да се отнасям с нея като с такава“.

– Страхотно откровение си получил, – малко му завидя Мартин.

– Но чуй какво ми каза след това, – лицето на Вълко доби сериозен вид. – „Ако искаш да се държа добре с теб, тогава бъди добър към едно от моите деца. Знай, че ме ядосваш, когато се заяждаш с дъщеря ми. Не бъди груб към нея. За теб ще  бъде много по-добре да не се забъркваш с мен заради едно от моите деца“.

– Навярно тогава възгледите ти за брака, коренно са се променили?! – засмя се съчувствено Мартин.

– Да, така беше, – потърка челото си Вълко. – Бог държеше на Мария много по-ревностно, отколкото аз на моите две дъщери.  Изведнъж, моят брак се превърна във връзка, в която беше замесен доста заинтересован партньор.

– И какво направи тогава? – любопитството на Мартин растеше със всяка минута.

– Осъзнах, – въздъхна дълбоко Вълко, – че един от начините, по които мога да покажа моето преклонение и почит към Бога, е чрез целия си семеен живот.

– Но как? – подскочи импулсивно Мартин.

– Да се грижа за жената си, която за Бога винаги щеше да си остане „Неговото малко момиче“….  Ако искаш да промениш брака си …. размишлявай върху факта, че Бог е твоят Тъст. Защото, когато се ожениш за една вярваща жена, Той е точно такъв!

Мартин бе напълно съгласен с приятеля си. Ако възприемаш съпругата си като дъщеря на Бога, това променя действителните ти отношения с нея.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

В продължение на 18 години Вера и Богдан служиха в църквата. Те бяха ревностни за Бога и силно вярваха, че Господ ще изпълни обещанието Си, давайки им желаното на сърцето им.

През всичкото това време те бяха сред децата на други семейства и болезнено възприемаха въпроса:

– Кога ще имате деца?

Само, който е преминал през това, би разбрал мъката им. Понякога и двамата питаха в молитва:

– Господи, колко дълго още ще чакаме, за да видим желаното на сърцето ни?

Бяха опитвали всичко, включително и лекарска помощ.

Една сутрин Богдан не издържа и се помоли:

– Боже, ако няма да имаме дете, вземи желанието от сърцата ни.

Но Бог не го направи.

След медицинските процедури, последва първа бременност, но надеждите им бяха унищожени със спонтанен аборт и то на близнаци.

Вера бе смачкана емоционално и физически. Тя имаше нужда почивка.

Няколко седмици след този емоционален срив Богдан плачеше в молитва:

– Господи, мисля, че никога няма да стана баща.

В този момент Светият Дух го подбуди да отвори Библията. Богдан отвори Светата Книга и прочете:

– „Има ли още семе в житницата? При това лозата, смокинята, нарът и маслината още не са родили плод; обаче от днес ще ви благословя“.

В душата на Богдан се възроди надежда и изведнъж той разбра, че жена му е бременна. Веднага отиде в стаята и сподели със съпругата си, какво му се е случило.

След няколко дена Вера си направи тест. И наистина тя бе бременна.

Сега вече дъщеря им е голяма и ги радва с успехите в живота си.

За тях изминалите безплодни години бяха тежки, но връзката на Богдан и Вера с Бога не бе нарушена и за това преживяха тази радост, да изпълни Господ желанието на сърцата им.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.