Облачно и подтискащо бе времето, но това не пречеше на Цачо и Михаил да седят на двора и да разсъждават на глас.

Годините отдавна бяха посребрили косите им, но опита и знанията, които бяха натрупали през това време охотно споделяха не само помежду си, но и с останалите особено с по-младите.

– Не е лесно да блеснеш, – поклати глава Михаил, който си спомняше Петър един от внуците си, как се переше пред всички. – Светлината се добива с цената на раждането ѝ.

– Горенето трябва да предхожда сиянието, – отбеляза Цачо. – Без самоотверженост съвсем малко добро бихме могли да направим на другите.

– Горенето навява мисъл за страданието, – леко се усмихна Михаил, – но то предизвиква ужас, защото причинява болка.

– Склонни сме да вярваме, че носим много полза в света, когато сме физически силни, заети с интензивни дейности, а сърцето и ръцете ни даряват милост.

– Да, но когато Господ ни заведе на безлюдно място, – поизправи се предизвикателно Михаил, – остави ни болни лежащи на легло, тялото ни се изтощава от нападналата ни напаст. И какво?

– Приключва активният ни живот и смятаме, – додаде Цачо, – че сме напълно безполезни, щом не можем да направим дори най-малко възможно.

– Ако сме търпеливи и смирени, – заяви Михаил, – ще бъдем уверени, че носим повече полза за света и че голямо благословение са дните на нашето страдание и болести, отколкото когато сме мислили, че сме правили много повече.

– Светим, защото горим, – наблегна възторжено Цачо.

– Славата на утрешния ден се корени в черната работа, която извършваме днес.

– Мнозина искат се прославят, но не желаят да носят кръста.

– Да, искат да блестят, но без да горят.

– Те не знаят, че разпятието предхожда коронацията, – заключи Цачо.

Двамата възрастни мъже дълго време мълчаха и съзерцаваха гаснещият залез на хоризонта.

Времето бързо се стопли. Дърветата цъфнаха. Не закъсняха и славеите със своите покоряващи песни. Появиха се и първите щъркели. Земята се пробуждаше.

Страхил и Досьо седяха на пейката под сливата в двора и тихо разговаряха. Стари приятели. Дружаха от как се помнят.

– Забелязал ли си колко често чувствата ни заблуждават? – въпросително наклони глава Страхил.

– Само действията и отношението ни към даден човек ни разкриват всъщност дали го обичаме ли не, – отговори бързо Досьо.

– Дори когато изследваме себе си, нашата преценка е грешна и изкривена, защото сме като слепи, – повдигна вежди Страхил.

– Обръщаме на една или две саможертви за деня, но в останалата част от него следваме собствените си желания и стремежи, – отбеляза Досьо.

– Тогава как бихме могли да стигнем до истинската любов, ако живеем в един егоцентричен и егоистичен свят? От къде да започнем? – плесна с длан по едното си коляно Страхил.

– Източникът на любовта е Бог. Това, което Той прави ни дава правилно разбиране за любовта, – поясни Досьо.

– Да, но ние не получаваме Божията любов по заслуги.

– Слава на Бога за Неговата милост, защото нито един от нас не заслужава любов Му, но в Христос сме получили Неговата любов по благодат, – тържествено обяви Досьо.

– Щом знаем източника на истинската любов и че чрез спасението сме я получили, то можем да обичаме не само Бога, но и останалите, – това звучеше като въпрос съдържащ в себе си отговора.

– Тогава любовта ни става катализатор на всичките ни действия, – доуточни Досьо. – Господ толкова силно желае ние смирено да влезем в Неговата любов и да я приемем. Той ще ни посрещне, където и да сме – в тъгата, в радостта, в разочарованието или в победата ни. Той иска да знаем, че наистина ни обича.

– Нека да отидем при Него с всичките си грижи, страхове, грехове и неприятности, да ги положим в краката Му и да получим Неговата благодат, милост и любов в замяна.

В последно време Даря и Тони имаха големи трудности да бъдат родители. Дали защото дъщерите им влизаха в онази опасна възраст, когато децата се чувстват независими и дават отпор на родителите си?! Не знам, но проблемите във взаимоотношенията им с подрастващото поколение бяха налице.

Те нямаха повече сили за пререкания, спорове и недоизказани мисли. Бяха напълно изтощени.

Една вечер Даря предложи на съпруга си:

– Хайде да помолим Бог да ни направи такива родители, каквито трябва да бъдем.

Тони веднага се съгласи и двамата застанаха на колене.

– Господи, – започна Даря, – имаме проблем с децата, когато излизаме от къщи и ги водим на училище. Всички се разстройваме, а дъщерите ни редовно се разплакват. Научи ни как да постъпваме с тях. Искаме да бъдем такива родители, каквито Ти желаеш да бъдем…..

След молитвата на Даря и дойде чудесна идея и тя реши да я изпробва.

Сутринта в кутиите за храна на децата тя сложи по две шоколадови сърца.

Когато Нина понечи да се разплаче и прояви своя инат да излезе от колата, Даря се наведе над ухото ѝ и тихо прошепна:

– Двете шоколадови сърца, които намери в кутията си за храна не те ли подсещат за нещо?

Нина неочаквано се усмихна и дяволито погледна майка си, а сестра ѝ, която бе чула какво каза майка ѝ бързо отговори:

– Ти и татко много ни обичате. И каквото и да направим, това няма да промени чувствата ви към нас.

Постепенно нещата се промениха и двете момичета престанаха да плачат и капризничат.

Навярно си оплескал не едно и две неща, а вероятно са те предавали не веднъж, но знам едно, че твоят Баща те обича и нищо не може да промени любовта Му.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.