Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.

Как се наричат хора, които са взели за детето си котенце или кученце за три месеца? Хранили са го, обичали са го, играели са си с него, а когато дошла есента, оставили го на вилата, обричайки го на сигурна смърт.

Оставили и забравили като стара играчка.

Много се оправдават с това, че животните се приспособяват и могат да живеят самостоятелно. Но това не е вярно.

Никое домашно животно не е в състояние да оцелее и да се храни без помощта на човек в замрялата вила. Те ще живеят докато ги хранят съседите, но рано или късно и те ще си тръгнат.

А след това ще настане глад, към който след известно време ще се присъедини и студът.

Някои от изоставените животни на вилата, ще чакат, любящите стопани да си спомнят и да се върнат за тях.

Един човек ловил диви зверове в пустинята. Видял, че авва Антоний  се шегувал с братята и се съблазнил. Старецът, желаейки да го увери, че понякога е нужно малко разслабване на братята, му казал:

– Сложи стрела  в лъка си и натегни.

Той направил така. Старецът пак му казал:

– Още го натегни.

И той още го натегнал. Старецът потретил:

– Още го натегни.

Ловецът му отговорил:

– Ако го натегна твърде много, ще го счупя.

Тогава авва Антоний му казал:

– Така е и с Божията работа. Ако прекалено много напрегнеш силите на братята, те скоро ще се отдръпнат от Божието дело. Необходимо е от време на време да ги поотпускам.

Вслушвайки се в това, ловецът бил силно засегнат и получил голяма полза от случилото се, си тръгнал.

Много искат да служат на Бога, но не могат да намерят време да бъдат сами с Него. Те обичат да действат повече, отколкото да проведат спокойния и тих разговор с Приятеля.

Разбира се, Бог ни призовава да служим. В живота на християнина не трябва да има мързел и небрежност.  Но преди всичко Бог ни призовава към Себе Си. Той ни казва: „Дойдете вие сами на уединено място насаме…“

Четем, че Исус „..сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше“. Ако Божият Син трябваше да посвети известно време, за да бъде сам с Отец, колко повече важи това за нас!

Не ни е лесно оградени от света, да отделим няколко минути, за да почетем от Библията и да се помолим. Но без това не можем да растем в познаването на Бога, няма да получим от Него силата за предстоящите духовни битки.

Не отлагайте. От днес започнете ежедневно да общувате с Бога.