Когато изучаваме Библията и историята, ще открием, че всеки път Бог прави чудо, когато някой е повярвал.

Исус каза: „Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане“.

Вярата може да премести планини!

Бог е създал Вселената. В йерархията на законите закона на вярата е по-висш закон от законите на природата. Защото закона на вярата може да направи повече от законите на физиката.

Дали Бог все още върши чудеса днес? Разбира се, че върши.

Каква планината в живота си трябва да преместите? Какво е това, което сте решили, че никога няма да се промени? Не се съмнявайте, не подценявайте това, което Той иска да направи в живота ви.

Може би ще кажете: „Аз не виждам много чудеса в живота си. Защо?“

С очите на страха ли гледате или с очите на вярата? Вярата отваря вратата за чудеса.

Празник е и всеки от нас изпраща поздрави и получава такива. Но Бог има само едно послание за нас, което наистина има значение.

Бог иска да сподели вечността с нас.

Това е смисълът на Рождество за всички. Създадени сме не само да живеем 80 или 90 години на Земята и след това да умрем. Ние сме много ценни за Бога. Той има дългосрочен план за нас. Направил е така, че да живеем вечно.

Един ден сърцето ви ще спре. Това ще бъде краят на тялото ви, но не и на вас, защото ще продължите във вечността. Бог иска да бъдете част от семейството Му.

Той е изпратил Исус да се роди на земята като бебе, така че един ден да умре за греховете ни, а след това всеки от нас получава възможност да живее завинаги с Него.

Това е и голямата новина за Рождество. Тази покана е достъпна за всеки. В Библията се казва: “ А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“.

Бог иска да прекара вечността с нас.

Исус Христос умря за греховете ни и ако Го приемем в живота си и повярваме в това, което Той е направил за нас,  ще бъдем завинаги с Него. Това е Божият първия рождествен подарък, изпратен още преди да се родим.

Без значение какво сте направил или къде сте били, имате място в Божието вечно семейство, то е  готово и ви чака. Вратата е широко отворена. Просто повярвайте, и получете!

Готови ли сте за това? Тогава какво чакате!

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.