Слави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.

Мъдростта , натрупана от изобретателни водачи на превозни средства от цял свят, ще ви помогне да разрешите дребни проблеми и да направите личния си транспорт удобен и комфортен.

От горещото слънце купето на колата ви се е загряло доста. Трябва да мине много време, докато човек се почувства комфортно в нея.

За да я охладите бързо, трябва да направите нещо много просто.

Отворете един от предните прозорци на колата напълно, а след това няколко пъти отворете и затворете вратата на противоположната страна на колата. По този начин ще изтласкате горещия въздух отвътре.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.

В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.

Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.

Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.

От вътре се обади малко тънко гласче на дете:

– Кой е там?

– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.

– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.

– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?

– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.

Доволни престъпниците  се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.

От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.

Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.

Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.

Зоя извика на кучето:

– Охранявай!

И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.

Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.

Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.

На остров стои фар. В него живее човек, който го обслужва и се грижи за него.

Нощ, буря, а в морето лодка. В лодката пощальон, който носи писмо на пазача на фара. Гребе той, бори се с вълните и ругае с пълно гърло.

Накрая доплува до острова и скача от лодката. Пощальонът целия е мокър. Ядосан бързо хуква към фара.

Когато стигна до него, започна яростно да удря по вратата му и да крещи:

– Отваряй, глупако, писмо ти донесох.

След пет минути вратата се отваря и излиза пазача на фара. Пощальонът със цялото си озлобление и недоволство се нахвърли върху него:

– Живееш на това пустинно място, като отшелник. Аз греба в това лошо време, живота си рискувам да ти донеса писмо, а ти ме караш да те чакам и въобще ….

Пазачът на фара го изслуша внимателно и каза:

– Свърши ли?

– Да, това е всичко ….., – все още треперещ от ярост каза пощальона.

– Тогава почакай малкия, ще се абонирам за вестници и списания и тогава да видим какво ще правиш?!