Погледни към Голгота скъпи приятелю, там кръв струи от кръста непрестанно. Тя измива греха на хората и техните пороци….Излива се неумолимо.

Тя е жива и действена и днес. От кръста тече река от Божествена любов и отмива греха, като горчивите семена на пелина.

Само ти душа в смирение извикай! Извикай към Този, чиято кръв се лее там. Забрави какво ще кажат близки и врагове … И ще видиш как Творецът на вселената ще отговори. И ще познаеш радоста. Тичай, тичай към Него.

Тече кръвта от кръста, събира се в поток, Божият Син я е пролял. Него без вина Го разпнаха жестоко, а Той възкръсна и покори смъртта.

А поток от кръв се излива, облива всички каещи се. Бели дрехи на земята не се продават, за това на кръст отиде с голяма болка Мъжът.

Погледни, приятелю, на това, че сам Бог отиде на кръст и мъки, Господ на Господарите, Царят на царете, за да вземеш решение за спасение.

В кръвта, която проля веднъж завинаги е скрита силата на Божията любов. Тя не не осъди никого пред Пилат, но сама предаде себе си.

Всички ученици на Христос, които Го следваха, Го обичаха, но имаха плътски очаквания и надежди.

Но повече от всички такова надяване е имал Юда. Вярвайки в небесното посланичество на Исус, той бил убеден, че няма да загуби, ако заради Него остави дом и стопанството си.

Но Юда бил алчен още от детството си и нито примера на Самия Исус Христос, нито този на другите апостолите, могли да го оправят.

И ето заслепен от печалбата, той се осмелил да предаде Учителя на Неговите врагове за тридесет сребърника.

Погледни, любителю на придобиването и бягай от ненаситната душа!

Тук става въпрос не за Юда, а за нас. Погледни, човече, любителю на присвояването, към какво води алчността?!
Виж какво стана с Юда и избягвай такъв начин на мислене, пази се от него като от огън.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Смирението, изповедта и покаянието са жизнено свързани. Без смирение, не е възможно да имаме искрена изповед. И без покаяние, смирението и признанието за грях са напразни.

Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.