Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.