Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си.
Това дето си го събирал, трупал и обмислял с години То се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка. И не е ли странно, че най-малко от всичко му обръщаш внимание?
То си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.

Чрез този обект се стремят да решат социалните задачи на индийската столица при условията на дефицит на земни ресурси.
Уникалната архитектура на вертикалния некропол позволява да се освободи значително количество земя за живеене, като се обезпечава  достатъчно пространство за починалите. В зданието се предоставя пространство за скърбящите и посещаващите гробовете на своите близки. Според замисъла на автора на проекта, тук могат да се видят всички хора – живи и мъртви, като равни, събрани на едно място.
Основен проблем за реализацията на този проект е морално етически. В Индия съществуват множество религии с различни традиции. Освен това визуалното доминиране на некропола и неговото съзерцаване може да окаже негативно влияние на жителите на града и гостите му.
Основният въпрос за нерационално използване и недостиг на земя, ще дойде и до гробищата. С течение на времето този проблем ще се изостря все повече, така че всяко нововъведение в тази деликатна област би трябвало да се приветства и да се разгледа с внимание.

Обикновенно се твърди, че хлебарките са такава напаст, че никаква отрова не може да се справи с тях. Но дали наистина това е така?
Ето едно доказателство, че генетично модифицирани храни са в състояние да отнеме живота дори най-издръжливите същества на земята – хлебарките.
Амурски студент е направил следния експеримент. В продължение на три години е хранил хлебарки с чипсове и юфка, в които се съдържа ГМО. Хлебарките не издържали подобна диета и измрели.
Специалистите ни успокояват, че ГМО не вреди на човешкия организъм и че не трябва да се обръща внимание на този вид изпитване и изследване.
Не знам как да си затворя очите пред този факт.  Ако хлебарките не издържат на ГМО за три години, ние колко ще живеем?