Живко изслуша оплакванията на приятеля си Веско и заяви:

– Що се отнася до мен, няма голямо значение как биха ме оценили хората или някой човешки авторитет.

– Лесно ти е на теб, – възрази Веско.

– Да се ​​освободим от желанието да угаждаме на хората не означава да станем груби, егоистични или безразлични. Това означава да се научим да живеем сигурно, а не да се страхуваме. Когато знаеш, че вече си одобрен, вече не е нужно да го искаш.

– Кой може да ме одобри? – попита озадачен Веско.

– Бог, – последва отговора. – Божието одобрение не е крехко. То не се покачва и спада с твоето представяне, послушание или съвършенство.

– Аха …., – смънка неясно Веско.

– Няма осъждение за онези, които са в Христос, – добави Живко. Не си в изпитание с Бога. Не си на една грешка разстояние от отхвърляне. Вече си напълно познат и напълно обичан.

Веско само повдигна рамене, а Живко продължи:

– Да живееш с одобрение променя начина, по който се отнасяш към другите. Можеш да кажеш „не“ без вина, да говориш честно без паника, да позволиш на другите да се чувстват разочаровани, без да се чувстват отговорни за поправянето. Този вид свобода изисква практика. Старите модели не изчезват за една нощ, особено когато са били формирани в болка.

– А когато се появи желание у мен да угаждам на хората? – попита Веско.

Живко го посъветва:

– Спри се и се попитай: „От какво се страхувам? Какво ще се случи, ако не се поддам?“ След това си напомни кое е истина. Ти принадлежиш на Бог. Твоята ценност е сигурна, послушанието ти е акт на поклонение, а не стратегия за приемане.

– И все пак не разбирам, какво да правя? – въздъхна тежко Веско.

– Две прости практики са ми помогнали да престана да угаждам на хората. Първата е осъзнатост. Да забелязвам къде се свивам, мълча или се съгласявам с нещата, за да избегна дискомфорта. Втората е действие. В тези моменти си напомням, че моите убеждения имат значение, че съм обичан и приет от Бог и че отхвърлянето заради това, че съм себе си, не е истинско приемане. Успокоявам тялото си и избирам истината пред страха.

Веско отново въздъхна, а Живко прибави:

– Нека всичко правим като за пред Господа, а не за човешко одобрение. Докато практикуваме този начин на живот, може да загубим известно одобрение. Но ще придобием мир. И с течение на времето ще открием по-дълбок вид любов, такава, която произтича от свободата, а не от страха.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

Здравко се качи в таксито. Искаше да зададе въпрос на шофьора и за това го потупа по рамото, за да привлече вниманието му.

Шофьорът изкрещя. Загуби контрол и едва не се заби в един автобус.

Зави по тротоара и спря на сантиметри от един стълб.

В колата настана тишина.

С трепещ глас шофьорът попита Здравко:

– Добре ли сте? Много съжалявам, но ме уплашихте до смърт.

Здравко започна да се извинява:

– Съжалявам. Не знаех, че едно докосване по рамото, може да уплаши някого толкова много.

Шофьорът отговори:

– Вината е изцяло моя. Днес за първи път сядам зад волана на такси. Преди това двадесет и пет години карах катафалка.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.