Влезеш ли в дома на Петко, ще видиш във всички стаи окачени множество часовници. Изглежда това му бе слабост.

Веднъж приятелят му Дичо го попита, гледайки това многообразие от показващи времето механизми:

– За какво ти е всичко това?

– Тяхното тиктакане и звънене, ме успокояват, – призна си Петко. – Сигурно изпитвам вътрешен страх от това да закъснея, а може би всичките тези часовници потискат моите притеснения, че ще пропусна нещо важно.

Дичо се усмихна и каза:

– За разлика от теб Исус винаги е знаел кога е подходящото време – да изцерява, да поучава, да укорява, да се оттегля, да посещава празнични вечери.

– Е, да, – поклати глава Петко, – Той е знаел, че царското Му влизане в Ерусалим на Цветница ще бъде последното за Него.

– Тогава удивително чудо се е случило сред палмите, – плесна с ръце възторжено Дичо.

– Големи тълпи хора са разпознали в кроткия мъж на смиреното магаренце техния Месия, – Петко продължи да разнищва нишката на историята – изпълнението на цялото Старозаветно Писание. Възгласите им: „Осана!“ показваха, че те са познали времето, когато техният Цар е яздил право към живота им и е изисквал тяхната преданост.

– А днес осъзнаваме ли в какво време живеем? – попита Дичо.

– Днес е времето, – наблегна Петко, – когато всеки от нас трябва да престане да се колебае и да признае Исус Христос за свой Господ и Спасител.

– Интересното е, – отбеляза Дичо, – че Исус идва днес лично при нас, както в онези паметни дни.

Нека Му се поклоним и да Го приемем в сърцата си.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Една вечер Малин искаше да посегне на живота си. Бе стигнал дъното и не намираше изход от състоянието си.

Узнали това, негови приятели го заведоха в християнски център за лечение.

Още от вратата Малин твърдо заяви:

– Аз съм заклет атеист. Бог ми изигра мръсен номер като ме доведе тук.

Той изтрая едва четири дни в център. И когато бе вече решил да си върви, се случи нещо невероятно.

Докато говореха отвън пред центъра спря една кола. От нея слезе мъж, който се запъти към Малин и говорещите с него.

Той се спря, погледна групата и каза:

– Ако някой тук мисли да се самоубие, искам да те насърча да помислиш отново. Бог те обича и иска да живееш. Този тюрбан на главата ми е превръзка. Опрях пистолет в главата си и дръпнах спусъка. За щастие оцелях, за да мога да дойда тук и да ти кажа да не го правиш. Бог те обича.

Този ден Малин загуби своя атеизъм.

– До сега съм смятал, че да вярваш в Бог е смешно, но знам че тези думи, Той специално изпрати за мен. Бог е любящ. Той е заинтересован от мен.

Съдбата не е въпрос на случайност, тя е въпрос на избор. Това не е нещото, което трябва да се чака, а това което трябва да се постигне.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Предния ден валя обилно. На следващия духаше силно.

Поради лошото време Петко и Дечо стояха у дома, а така има се искаше да потичат малко навън.

Вечерта се оказа още по-тягостна.

Петко постоянно мърмори за нещо, а Дечо си тананикаше.

Двамата се загледаха през прозореца.

– Уф, каква кал, – въздъхна отегчено Петко.

– Я, колко много звезди има тази вечер, – радваше се Дечо.

– Мрачно е и подтиснато, – сбърчи нос Петко, – а той звезди видял.

– Винаги има нещо, за което да се радваме, – възкликна Дечо.

– Къде е то? – продължи да се мръщи Петко.

– Ако го търсим, ще го намерим, – упорстваше Дечо.

И ние бихме се чувствали като Петко, ако позволим проблемите да приковат очите ни в земята.

Когато сме най-заети трябва да гледаме нагоре към Божията слава на небесата. Тогава се радваме и живваме.

Все пак Бог ни е увенчал „със слава и чест“ като Негови шедьоври.

Къде гледате, когато сте притеснени и се нуждаете от успокоение?