Времето бе тихо и безоблачно. Очакваше се, горещината да се разрази най-силно от обяд нататък.
Насекоми и птици, които летяха в леко нагорещения въздух, търсеха сянка, хлад и ведрина.
Един комар след дълго лутане кацна на голямата църковна камбана, принадлежаща на местната църква. Той притвори уморено крилца и изведнъж….
От лекия порив на вятъра, камбаната се разлюля и се чу меденият ѝ звън.
А комарът изписка:
– Аз накарах камбаната да запее! Колко силен съм станал, щом успях цяла камбана да залюлея!
И той полетя при хората да им разкаже, колко силен е и как е предизвикал камбаната да запее.
Бързо сменяйки посоката си, комарът се шмугваше между хората и издаваше възторженото си бръмчене:
– Цяла камбана залюлях. Вижте колко съм силен!
А хората учудено наблюдаваха стрелкащия се комар между тях и си казваха:
– Защо този комар така досадно бръмчи?
А комарът още повече се стараеше, все едно бе произвел най-прекрасния звън изтръгнат от камбана.
Той наистина бе отличен в издаването на специфичен звук, но в съвсем друг смисъл.
Неговото бръмчене не доставяше наслада, а бе предупредителен звук за предстоящо ухапване.
Това, че си на камбана, която издава мелодичен звук, съвсем не те прави музикант или майстор, който умее да извлича невероятни мелодии.
