Тя роди отново и донесе новороденото у дома. От време на време излизаше, буташе количката, разхождайки децата, а ръцете и скута ѝ бяха винаги заети.

Живота ѝ по това време беше само допир. По цял ден вземаше чинии или съдове, които трябваше да измие и прибере. Ръцете ѝ нежно докосваха главите на децата хлъзгави от шампоана във ваната. С много любов галеше лицата им и почистваше акото по задничетата им. Смело вдигаше тежкото мокро пране…..

Понякога присядаше за десетина минути, докато децата си играеха. А когато някое от тях паднеше, изчистваше калта, почистваше раната, а на ожуленото място лепваше пластир. Обърсваше мократа буза, по която още се стичаха малки сълзици, връзваше развързалата се връзка на обувката и нежно притискаше към себе си малкото телце, което успокоено от допира ѝ, спираше да хлипа.

Когато той се прибираше от работа след дългите часове работа, тя докосваше буйните му кичури коса, едва наболата брадичка и грапавите му изморени ръце. Наблюдаваше го как вдига високо децата над главата си, как грубото му лице се отърква о нежните им личица и издаваше радостен вик и писък заедно с малките, като съпровождаше всичко това с пляскане на ръцете си.

Ако не беше много изтощен от работа, той я докосваше. В този свят на допира, подвижното пространство между двамата се затваряше в ласка, водеща до привичното освобождение.

Всички около нея я ближеха, дъвчеха, целуваха, дърпаха и разсипваха върху нея какво ли не: сок, мляко, урина, мръсна вода, ……

Тя не спираше да мие и пере цели планини от дрехи. Сменяше чаршафите и лигавниците. Търкаше и бърше телата им.

Иска и се да бъде чиста, да ги почисти и тях, но в мига преди да събере сили, да изпере и измие всичко, веднага следва нова проява на „доброта“, която я потопяваше отново…..

Представете си Лоренцо Великолепни. Едва ли ще можете да срещнете човек с неговия профил, волева брадичка, спокоен и покоряващ поглед.
Какъв мъж само. И как е умеел да живее! Може би точно такива трябва да бъдат мъжете днес.
Да, толкова горещи в любовта и толкова сърдечни и верни в приятелството като Лоренцо Медичи
Можел е да води научни разговори с изследователи и философи, да пише прекрасни стихове.
Бил смел в битка и умеел да защитава живота си с оръжие в ръка, когато го нападали.
Обичал красотата и направил Флоренция прекрасна, като управлявал с твърда ръка този непокорен град.
Но изглежда такива хора се раждат само в Ренесанса.
Не че искам да кажа нещо лошо за съвремените мъже, но като ли че те не са толкова великолепни като него.
Тази сурова присъда може да причини болка на някого. Друг може да изпита внезапно състрадание към съвремените мъже. Но все пак те си имат своите добри страни.
Е, не бива да забравяме, че такива рядко дават отровни сладкиши на жените си, когато решат да си вземат нова жена. По времето на Медичите това е било доста разпространен обичай.
Несъмнено, съвремените мъже са много мили, какво от това, че не са великолепни?

Капитанът, тъмнокос, с къси мустачки и едва набола брадичка, четеше някаква книга, забил глава в нея. Едно малко момиченце поиска да отиде при своята майка, отскубна се от сестричката си и се втурна като патенце през линията.
Капитанът като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето. Втурна се към релсите и го вдигна. Но кракът му се подхлъзна и влакът го прегази на минутата.
Веднага съобщиха на дъщерите му.
– А на детето нищо му няма, – пристъпваше от крак на крак един от свидетелите, като притеснено поглаждаше косата си, –  само си ударило рамото, когато той го подхвърлил към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости!