Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.

Миро притича развълнуван до приятеля си Жеко.

– Знаеш ли какво интересно нещо открих? – попита го той.

Жеко повдигна рамене.

– Как е на английски гостоприемство и болница? – попита Миро.

– Ако не се лъжа hospitality and hospital, – отговори бързо Жеко.

– Забелязваш ли нещо общо в тези думи?

– Да, интересно, – възкликна Жеко.

– Гостоприемство и болница идват от една и съща латинска дума, тъй като и двете водят до един и същ резултат – изцеление, – поясни Миро.

– Следователно, когато отварям врата за някого, аз все едно му казвам:“Ти си важен за мен и за Бога“, – констатира Жеко. – Гостоприемството може да бъде за тях болница.

– Така е, – съгласи се Миро. – Ако обърнеш достатъчно внимание на нуждите им.

– Съвременното гостоприемство включва споделяне на храна и напитки и време за разговори и слушане …, – не довърши Жеко.

– Най-вече слушане, ако искаш наистина да им помогнеш, – наблегна на думите си Миро.

– Ние се радваме не само на това, че са дошли, – допълни Жеко, но желаем да бъдат в безопасност.

– А за нуждите им може да се каже някоя насърчителна дума, подкрепена с молитва, – усмихна се тържествуващо Миро.

Колкото повече упражняваме гостоприемство, толкова повече разширяваме кръга на хората, на които можем да помогнем чрез Господа.

Разказвайки им за Него, отваряме врата за разрешаване на проблемите им.

Стефан се разболя. Вдигна висока температура. Веднага го приеха в болницата.

На следващия ден състоянието му се подобри, но не бе достатъчно, за да го изпишат.

Съпругата му Марта се изправи пред труден избор:

– Какво да направя? – питаше се тя. – Да остана със съпруга си в болницата или да замина на конференцията, където трябва да представя важен проект? Та това е дело на голям екип. Нима мога да ги проваля?

Стефан виждайки, че тя се измъчва, ѝ каза:

– Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Заминавай!

Това още повече разкъса сърцето ѝ между него и работата ѝ.

Марта се нуждаеше от Божията помощ, защото бе застанала на кръстопът. Изборът, пред който стоеше, бе много тежък за нея.

– Господи, съпругът ми има нужда от мен, работата ми не търпи отлагане. Как да постъпя?

Телефона звънна. Обаждаше се прекият ѝ ръководител:

– Разбрах за затруднението ти. По-добре остани при мъжа си. Ние ще се оправим някак си. Не се тревожи. Всичко ще се нареди. Гледай само той да оздравее.

Марта въздъхна дълбоко и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Когато застанем на кръстопът и не знаем как да постъпим, нека се обърнем първо Бога.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Дарина бе медицинска сестра. Един ден пулмологът в болницата Андрей Попов, където тя работеше, я покани на среща. Дарина се съгласи.

Когато излизаше от болницата, Андрей я чакаше на входа.

Дарина бе поразена, Попов стоеше и пушеше.

– Интересно, – каза си тя, – Андрей знае всичко за белодробните заболявания и токсичните ефекти от тютюнопушенето, но въпреки това пуши.

Той разбра изненадата, която предизвика у нея, затова се усмихна и каза:

– По същия начин има голяма разлика между нашите намерения и действия, когато става въпрос за вършене.

Дарина повдигна вежди и прибави:

– Мнозина вярват, че ако мислят за истината и говорят за нея, вършат точно това, което трябва, но това не е така.

– Знам, знам, – усмихна се Андрей, – разбирането не е достатъчно, ако не действаме според него. Но какво да правя, не мога да ги откажа.

Това важи и за нас.

Може да знаем, че трябва да се доверим на Исус, но това е различно от активното доверие в Него. Да искаш да се подчиняваш на Бог не означава да го направиш.

Вярно е, че по-лесно е да се отнасяме добре с хората, с които общуваме по-малко, отколкото с тези, с които сме редовно, защото те могат да ни лазят по нервите.

Подражавайки на Христос, ние по-добре Го разбираме и започваме да се трансформираме. Когато ставаме повече като Господа, се държим с другите така, както Той ги вижда и се отнася с тях.