Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

– Довиждане, скъпа, и не забравяйте да прощавате да прощавате и пак да прощавате. Три пъти на ден преди хранене! Бъдете здрави! Следващият!
– Здравейте, докторе!
– От какво се оплаквате?
– Душата ме боли.
– Искате да кажете, че душата ви е наранена?
– Не знам. Може и така да е. Изобщо не я усещам. Чувствам се зле. Не мога да казвам „обичам те“.
– Доста разпространено заболяване. Разкажете ми с какво се храните.
– Супи, каши….плодове, месо, но не всеки ден. Обичам портокали, сладолед, шоколадови бонбони.
– Обичате? Та вие казвате „обичам“.
– Вие не ме разбрахте добре. На хората не мога да казвам „обичам те“.
– Ясно. Дишайте! Дълбоко дишайте! Но защо сте толкова напрегната?
– Не мога дълбоко да дишам. Дъхът ми спира.
– Така и ще запишем: Не позволява на себе си да диша с пълни гърди. Сега не дишайте. Не дишайте…Изглежда при вас е обичайно да не дишате?
– Защо? Аз си дишам.
– На външен вид така правите. Вие се боите да се откриете. Чувствата си криете вътре в себе си. Не им давате да се проявят.
– Неприлично е, човек да показва чувствата си. Аз ги потискам още в зародиша им.
– Това обяснява и вашия проблем с дишането. Натрупали сте в себе си зародиши. Гърдите ви са препълнени. За това не можете да дишате по-дълбоко. Да потискаш чувствата си…това е престъпление спрямо вас самите..
– А какво да правя с тях?
– Признайте, че те съществуват. Назовете ги и им разрешете да се проявят.
– С това ще се справя. Но сега въпросът не е за това. Аз не умея да казвам „обичам те“.
– Позволете ми да ви чукна с чукчето.
– Моля ви, недей те! Страх ме е!
– Стигнахме и до вашите страхове. От какво се страхувате?
– Не искам да ме боли. Страхувам се да не ме боли.
– От какво ви боли често?
– Когато греша, когато се изгоря, когато падна…. има много такива случаи.
– Стахувате ли се да обичате?
– Да, страхувам се. И какво има общо със всичко това?
– Любов има и тя е като пламенен полет. Нима не е така? Тя се състой от издигания и падания, неприятни заключения, сблъсъци….Любовта не може да бъде внимателна.
– Докторе, аз зная всичко това. Случвало ми се е.
– И сега се страхувате….
– Да страхувам се, че няма да ме разберат, ще ме отхвърлят, ще ме излъжат….
– За това сте скрили и чувствата си, за да се защитите от всички страни срещу болката.. за това ви е трудно да казвате „обичам“…..Вашата болест е излечима. Рецептата е проста. Научете да обичате себе си. Ако обичате себе си, няма да позволите на никого  да ви наранява.. Вие ще избирате само най-доброто, най-полезното за вас. Ще намирате безпогрешно това, което ще ви прави щастлива.
– Излиза, че аз не обичам себе си, така ли?
– Вече сте започнали. Иначе не бихте дошли при мен. Вие сте започнали да се грижите за себе си, а това е добър признак.
– А как да обичам себе си?
– Като начало обърнете внимание на своите желания, усещания…Факт е, че каквото и да ви попитам казвате: “ не зная“, „не усещам“. Ако вие така невнимателно се отнасяте към себе си, защо трябва другите да ви пазят?
– Какво да правя? Как да се науча да обичам себе си?
– Щадете се, хвалете се, поощрявайте се. От време на време се насърчавайте. Не се претоварвайте. Не правете това, което не ви харесва. Не позволявайте да ви нараняват. Не се обиждайте.
– Добре…ще пробвам да се обичам, да се щадя и няма да слушам гадни неща.
– Използвайте тази рецепта и скоро ще почуствате, колко много място се е освободило за любовта. Медицината си каза думата, сега е ваш ред.
– Почакайте, докторе, как ще се освободи …. ако там има толкова много неща?
– Да..Всякакви камъни,….зародиши….обиди, негодувания. Доста сте натрупали.
– Какво да правя?
– За това има една единствена рецепта. Да прощаваш и пак да прощаваш.Три пъти на ден преди ядене! Бъдете здрава! Следващия!

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Той много обичаше това място, когато беше млад. Широката река спокойно носеше своите води. Наклонения бряг, храстите и дърветата наблизо се къпеха в безметежния бяг на вълните. Тук той срещаше красивия изгрев и залез на слънцето, зноя и прохладните нощи.
Първоначално идваше тук често, за да успокои горящото си сърце, преизпълнено с мъка, болка и страдания. И толкова му се искаше до него да има стар и мъдър човек, който да му каже, как да постъпи. Да му помогне със съвет и насърчителна усмивка. Но само тишината и самотата му отговаряха тогава.
След това започна да идва все по-рядко. Проблемите намаляха, но станаха по-сериозни. Желанието да получи съвет от стар и мъдър човек не беше изчезнало. Но само безкрайния бряг, тихите води на реката и шумоленето на клоните бяха вместо отговор.
Животът му наближи своя край. Мина много време и той отново дойде тук. Странно, той стоеше отново на любимото си място. Погледна отражението си в реката, приглади побелелите си коси и пооправи дългата си брада.
Изведнъж урината тишина се разкъса от здравият му смях.
–  Бог беше прав. Иначе и не можеше да бъде. Сега, най-накрая аз мога да поговоря със стар и мъдър човек.