Очите на Лидия бяха приковани в колата пред нея.

Тя трябваше да смени лентата, за да излезе на магистралата, но всеки път, когато се опитваше да изпревари превозното средство, шофьорът пред нея ускоряваше.

Най-накрая успя.

Самодоволна тя погледна в огледалото за обратно виждане и усмивката ѝ изстина.

– О, не. Пропуснах да се отбия, – изпъшка Лидия. – Бях толкова съсредоточена в задминаването, а сега?

По същия начин, в нашата ревност за Бог, можем да правим добри неща: посещение на църква, изучаване на Библията, благотворителна дейност и дори да накараме други да се присъединят към нас.

Но можем да станем толкова фокусирани върху тях, че да ни липсва Този, за когото ги правим именно Исус.

Митко бе седем годишен. Той не харесваше правилата, които баща му бе поставил.

Един ден реши:

– Мога да се справя сам. Не ми трябват никакви правила.

Митко стигна до края на алеята в парка и усети, че е гладен.

Върна се в къщи и седна на масата.

Притесняваше се и си мислеше:

„Татко знае ли, че съм се разбунтувал? Като постъпих така, все още ли съм негов син? Е, сигурно е така, защото никой друг не седеше на моето място“.

Ангажиментът на бащата към сина е много по-голям, отколкото на сина към бащата.

Така е Бог спрямо нас. Ние винаги можем да разчитаме на Него, защото Той ще бъде навсякъде до нас.

Петър Петров трябваше да проповядва в един малък град. Когато пристигна го уведомиха:

– Църквата няма средства, за да ви плати стая в хотела. За това ще отседнете в едно семейство от нашата църква.

Пристигайки в тази къща собственика посрещна Петър, заведе го в стаята. Показа му банята и тоалетната.

Когато дойде време за обяд, домакина заяви:

– Не сме длъжни да ви храним. Трябва сам да се погрижите за себе си.

През цялото време, докато Петър бе в този дом, никой не му обръщаше внимание. Ако зададеше въпрос, правеха се, че не са го чули.

Домакините не криеха желанието си, час по-скоро да ги напусне.

Този ден Петър разсъждаваше върху Колосяни 3:16: „Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си“.

Студеният прием в къщата го накара да се замисли:

– Как приемам Божието Слово? Давам ли на Божието Слово топлия прием, който заслужава, или не му обръщам внимание? На Божието Слово уютно ли е в сърцето ми или се чувства като нежелан гост? Приемам ли с радост Божието Слово, показвайки му своята любов и смятам ли за чест да го имам в сърцето си?

Добри въпроси, които чакаха искрени отговори.

– Божието Слово ако има топло, приятелско посрещане, ще се почувства като у дома си в сърцето ми и ще реши да остане там завинаги, – констатира накрая Петър.

Нека днешният ден бъде белязан с решението да се всели Божието Слово във вашето сърце. Отворете му вратите и го поканете да остане там завинаги.

Посрещнете Го топло като желан гост, който много обичате и цените.

Така ще внесете в живота си огромно духовно богатство, което ще обогати не само вас, но и хората около вас.

Дичо днес срещна един бездомник. Той му даде последните си пари и му каза:

– Исус те обича. Той наистина те обича.

Малко по-късно Дичо бе блъснат от кола.

Той искаше да достигне до повече хора, така че в един неделен следобед, опитвайки се да помогне на човек в нужда, Бог му даде начин да достигне до света.

Въпреки, че Дичо не бе проповедник, той се стремеше да разказва на другите за Исус.

Единствената му цел бе изпълни задачата, която Господ Исус му даде. Да свидетелствува за добрата вест и за Божията благодат.

Добрата новина за прошката и новия живот в Исус е твърде добра, за да не я споделим с другите.

Някои вярващи са по-умели в обяснението на Евангелието от други.

Но с помощта на Светия Дух всички, които са изпитали променящата живота им сила, могат да разкажат своята история за Божията любов.

Антон бе забравил, че приятелят му Кирил го бе помолил да се помоли за неговата трудна ситуация.

– О, разбира се, – бе се съгласил Антон, – ще се моля за теб на първо място.

Мина се време и Кирил го срещна.

– Благодаря ти за молитвите, Антоне, – каза му той.

– О….. о, Боже. Ами… да, няма за какво, – смънка Антон, а после по-уверено продължи. – Да, напълно се молих за теб. Точно както казах, че ще го направя. Направих някои сериозни молитви за теб във връзка с тази ситуация.

-– Благодаря на Бога, че имам приятел като теб, – усмихна се топло Кирил. – Знаех, че ще ме подкрепиш в молитва. Това означава много за мен.

Когато Антон се прибра, той се срамуваше от себе си. Не се бе помолил за приятеля си, а дори го излъга.

И се чудеше как да поправи нещата.