Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.

Господ възкреси Лазар. Всички, които видяха това чудо повярваха в Исус. Много от тях тръгнаха за Ерусалим, за да разкажат на другите за това чудо.

Ерусалим е само на три километра от Витания, затова много хора от Ерусалим тръгнаха към дома на Лазар, за да видят възкръсналия.

На следващия ден Господ каза на учениците си:

– Идете в селото, което е на среща ви и щом влезете в него, ще намерите вързано осле, което никой човек не е още възсядал, отвържете го и го докарайте.

Те отидоха и намериха едно осле, вързано до вратата, вън край пътя и го отвързаха.
Докато отвързваха ослето, стопанина на животното дойде и попита:

– Защо отвързвате ослето?

– На Господа трябва, – казаха те.

Докараха го при Исуса и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исуса. Той седна на него и тръгна към Ерусалим.

За това узнаха мнозина и народът излезе да Го посрещне. В Ерусалим и около него имаше твърде много хора, които бяха дошли от цяла Юдея, Египет и други страни, за да празнуват Пасхата.

Доста от хората срещнаха Исус с възторг други, които не го познаваха питаха:

– Кой е този?

– Това е Исус, великият пророк от Назарет, който възкреси мъртвия Лазар, лежащ от четири дена в гроба, – отговаряха тези, които бяха вече научили за чудото.

Хората, които стояха по-близо, започнаха да постилат дрехите си пред краката на ослето. Други взеха да режат палмови клони и започнаха да застилат с тях пътя пред идещия Исус.

Тия, които вървяха отпред и тия, които идваха изподире викаха:

– Осанна! Благословен, Който иде в Господното име! Осанна във висините.

Множеството ученици започнаха да се радват и да славят Бога, за всичките великолепни дела, които бяха видели:

– Благословен Царят, Който иде в Господното име. Мир на небето, и слава във висините!

Някои от фарисей му рекоха:

– Смъмри ги.

– Ако тия млъкнат, камъните ще извикат, – отговори им Исус.

Всички хора мислеха, че Исус идва в Ерусалим, за да стане цар и да освободи евреите от римляните, но Той след като очисти храма, от търговците, които мислеха само за своите печалби, отиде със учениците Си във Витфагия и остана там да нощува.

Народът се разочарова. Те така и не разбраха, че Исус не е дошъл, за да стане Юдейски цар, а за да бъде Спасител на цялото човечество. Господ дойде, за да спаси хората от греха и царството на тъмнината.

Един човек бил много практичен, във всичко търсел ползата. Срещнал приятелят си, който бил християнин и го попитал:

– Каква ми е ползата да вярвам в Бога?

Християнина се замислил, а после попитал:

– Случвало ли ти се е да преминаваш през неприятни събития, но най-накрая, всичко приключва добре?

– Да, разбира се, – казал прагматикът. – Но каква е тук връзката с вярата?

– Вярата ще ти помогне да преживееш периода на безпокойство, докато сам да разбереш, че всичко се е уредило.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.