Марта празнуваше стогодишния си рожден ден. Тя отгледа три момчета сама, когато остана вдовица на тридесет и пет години.

На този ден я изненада един от синовете ѝ със своето изказване:

– Мама бе пример за мен в постоянство и вяра. Тя се е молила за мен през целия ми живот. Когато попаднах в киното, молитвата ѝ за успех и спасението ми ме следваха навсякъде. Благодаря на майка ми, че направи всичко което можеше за мен, а Бог подейства да бъда това, което съм днес.

Молитвите на тази жена бяха не само за спасение на синовете ѝ, а и да си намерят благочестиви съпруги.

Не винаги получаваме отговор на молитвите си по начина, по който бихме искали.

Подобно на тази майка, ние трябва да продължим да се молим за болните и тези, които са в беда.

Когато общуваме с Бог чрез молитва като нея, ще намерим насърчение, мир и увереността, че Бог работи в живота ни.

Нека се молим и да не се отказваме лесно.

Молитвите ни намират път до грижовното сърце на Бога, а Божията любов ще ни помогне да издържим през каквото ѝ препятствие да преминаваме.

Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.

Михаил забеляза малък стрък, който бе напъпил близо до градинския маркуч.

– Голяма работа, – каза си той. – То е напълно безобидно за двора ни.

Мина време и малкото растение се превърна в храст и започна да превзема градината. Част от стеблата му дори поникнаха на пътеката.

Съкрушен Михаил се обърна към съпругата си:

– Виж, съвсем не съм очаквал, че едно безобидно малко растение, може да има такова разрушително действие. Би ли ми помогнала да изкореним тази напаст, за да спасим градината си?

Тя веднага се съгласи, защото още от началото го бе предупредила:

– Внимавай с малките неща! Само на вид изглеждат безобидни.

И двамата се заеха с освобождаването на градината си.

Когато игнорираме или отричаме присъствието на грях в живота си, той може нежелателно да израсне и да помрачи личното ни пространство.

Като Божи деца сме екипирани и е желателно да се изправим срещу прегрешението си.

Ако Бог разкрие греха ни, можем да го отречем или да отклоним отговорността си, но резултата ще бъде плачевен и много по-трудно изкореним.

Нужно е да изповядаме и да се покаем за беззаконието си. Тогава Бог ще го отстрани, защото то вреди на взаимоотношенията ни с Господа и другите хора.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.