Тягостен сезон. Само неприятности и лоши новини. А и времето като напук плаче ли плаче с огромни струи от небесата.

Сотир получи много тежко известие. Бе починала любимата му, която се бореше за живота си в болницата. Това едва не го събори.

Кой ще преустанови болката му?

Имаше само един изход. Той падна на колене и започна да вика към Бога, изливайки мъката си.

Всекидневната му практика да се моли бе станала спасително средство, което му осигуряваше нужната доза кураж, от която се нуждаеше.

Колко много от нашите изпитания изглеждат непреодолими, а Бог малък и далечен?!

– Боже, за Теб всеки мой проблем е нищожен, – молеше се Сотир. – Помогни ми да видя отвъд болката си и ме научи как да я преодолея.

Колкото повече време прекарваме с Исус, толкова по-малко ще се страхуваме от това, какво другите мислят за нас и няма много да се тревожим за собствените си проблеми.

Това общение не винаги идва естествено, но то ни помага да устояваме във вярата си.

Поддържането на тази връзка с Господа е нашата жизнена сила.

Много пъти ще бъдем тествани, важното е как ще отговорим на предизвикателствата. С ужас, позволявайки на врага да събори вярата ни или със смелост да пристъпваме напред и да се доверим на Бога.

Имаме всичко необходимо, за да преминем всеки тест, пред който сме изправени, защото притежаваме смелост, която Господ ни е предоставил.

Боби бе убеден, че върши правилните неща. Той раздаваше храна на бездомници в една скоро организирана малка кухня.

Така той се запозна с много от хората, които живееха на улицата, защото те идваха да получат храна всеки ден. Бе запомнил и имената им.

Един ден Боби забеляза, че от известно време Диди я нямаше. Тя бе слаба девойка, с големи сенки под очите.

Той попита останалите:

– Къде е Диди защо не идва вече?

Повечето не знаеха. Дони току що бе дошъл и дочу, че Боби пита за Диди. Тогава той му каза:

– Тя почина от предозиране на хероин.

Боби бе зашеметен.

– Тук стоя всеки ден и раздавам храна и хляб на тези нещастни хора, – каза си той, – но нито веднъж не съм им казвал колко много Бог ги обича.

След като свърши работата си Боби се размисли.

– Какво означава да бъда призван на мисионерското поле? – запита се той. – Само да раздавам храна или дрехи?

От този ден нататък той реши да задоволява не само физическите нужди на бездомните, но да им разказва за истинския хляб на живота.

Бог ни дава божествено назначение за всеки ден от живота ни.

Всеки ден имаме срещи с всякакви хора – на работа, в хранителния магазин или търговския център, в квартала, в училището на детето си, в лекарския кабинет – навсякъде.

Всяка от тези срещи е възможност за нас да помогнем на някого да оправи отношенията си с Бога.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Говореше се, че такова нещо едва ли е било.

Разбитите човешки сърца бяха способни да изграждат и вършат добри работи, но също така бяха склони да унищожават красивите неща.

Злото водеше хората към лош избор. Наричаха го грях, който поглъщаше сърцата на людете.

Хората се опитваха да следват Бога, защото разбираха, че единствената надежда на човечеството е Спасител, който ще отнеме греха им.

Но те имаха големи очаквания за Него, различни от това, което получиха.

– Ще дойде триумфално и бляскаво, – казваха си те.

А в действителност раждането Му и появата Му бе малък дебют в яслата.

– Ще дойде и с меча Си ще ни поведе, за да ни освободи от робството на подтисниците.

Но той растеше в дома на дърводелец и живееше в мир с Бога и околните.

– Ще изпепели греха и ще възстанови правдата.

А Той пътуваше от селище на селище възстановяваше живота и ги учеше как да казват „не“ на греха.

– А може би ще дойде като политическа суперзвезда, която ще отстрани всички конкуренти.

А той се нарече овчар и им заръча:

– Простете на враговете си и се молете за тях.

Очакваха цар, а Той прие ролята на слуга. Говори им за Бога и вечното Царство.

– Ще дойде, ще съди недостойните и ще ги накаже.

А Той ги насърчи, да не си отмъщават, а да приемат Божията благодат.

– Когато дойде, ще ни поведе в битка ….. – мечтаеха хората, потиснати под тежкото робство на властващите.

Но Той стана жертва, за да спаси людете и да промени нашите очаквания за настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания бяха за смърт, а Той ни предлагаше вечен живот.