Слънцето жареше върховете на дърветата, а ние скрити в техните сенки вървяхме нагоре. Неусетно стигнахме една малка църква. В нея се вливаше внушителен поток от вярващи. Повечето бяха труженици на полето и предприятията със семействата си.

Въпреки мърморенето на някои от спътниците ми, че произнесената в църквата проповед е недодялана и бездушна, на мен ми подейства невероятно освежаващо.

Тук нямаше помен от престорено смирение. Богомолците изпълняваха своята част, като огласяваха с гласовете си малкото пространство в прослава на Бога. Те не издевателстваха над благородното и величаво звучение на псалмите и литургията, а бяха съпричастни към това, което вършеха.

Тук хората се молеха искрено, четяха се откъси от Словото, но най-хубавото беше, че цялата проповед звучеше свободно, а не се четеше със забит поглед в нея.

И с учудване открих, че си повтарям думите на Яков: „Истина е, че Господ присъства на това място! Това не е нищо друго освен Божий дом и това е врата към небето!“