Един баща изпратил сина си да учи в друга голяма страна. Той се изучил и станал голям велможа. Забогатял и добил много приятели. В натоварения си живот той нацяло забравил баща си.
Минали години и сътрудниците му престанали да го слушат, а и богатството му започнало да се пръска неизвестно къде. Когато нещата започнали да вървят още по-лошо, синът изпратил хора за съвет при баща си.
Когато те отишли при старецът, той работел в градината си. Отсичал старите дървета и на тяхно място засаждал нови. Пратениците предали молбата на сина, но старецът мълчал. Молбата била повторена, но  старецът  отново си замълчал. Когато хората решили да си тръгват, възрастния човек казал:
– Достатъчно е да разкажете на сина ми с какво се занимавам в градината.
Те занесли на сина тези думи от баща му. Той разбрал тайният им смисъл и отделил от работата си подмазвачите, мързеливите и заможните. На тяхно място наел млади и активни хора. Работите му се подобрили и той отново забогатял. Прибрал баща баща при себе си и го почитал много.

В Япония живяло едно момиче на име Кейко. Тя била кръгъл сирак. Родителите й не  оставили нищо на дъщеря си и тя още от малка трябвало да заработва прехраната си.
Но с какво може да се занимава едно момиченце? Тя правела хартиени цветя и ги продавала на минувачите. Много момичета продавали цветя, а за тях плащали малко. Когато Кейко станала по-голяма, тя не могла да си купи копринено кимоно, като по-заможните момичета.
Една нощ, когато Кейко работила в стаята си, през отвореният прозорец влетял папагал. Зелените му пера бики избелели. Той бил много стар, но и много мъдър. Говорел на човешки езици.
Отпускайки крила папагала казал:
– Не ме гони. Аз знам тайна, чрез която ще забогатееш.
– Миличък, защо да те гоня, – тъжно се усмихнала Кейко. – Аз даже нямам с кого да си поговоря, а ти можеш да говориш. Остани, ще споделя с теб бедността си, а за богатство по-добре и да не мечтаем, то за мен е така недостъпно, както слънцето и луната.
– Благодаря ти, скъпа Кейко, – кимнал папагалът, – Преди да намеря нова хазайка, аз дълго наблюдавах цветята. Видя как подари на едно бедно момиче много красиви цветя. Тя нямаше пари, но много искаше да зарадва болната си баба.
– Защо си търсиш нова хазайка? – попитала Кейко. – Нима предишната не е била добра към тебе?
– Тя умря. – Папагалът тъжно навел глава и за минута замълчал. – Тя умря от алчност – добави той.
–  Бедна ли беше? – попитала Кейко?
– Не, тя беше много богата, но всичко й се струваше малко. За пари тя даде последната си капка кръв, – с укор завъртял папагала клюна си.
– Не разбирам как можеш да дадеш кръв за пари, – изненадала се Кейко.
Тогава слушай. Моята хазайка, както и ти търгуваше със самоделно направени цветя, но някаква магьосница й откри как да оживява книжните цветя. Върху стеблата им трабва да се капне кръв. Ти знаеш колко са скъпи живите цветя. И моята хазайка забогатя. Но магьосницата я бе предупредила, за нищо на света да не дава последната си капка кръв. Но както сама разбираш, колкото и да печелеше, все и се струваше малко И когато един чужденец и  бе обещал много пари, моята хазайка не можа да устои и даде последната си капка кръв, след което умря. Богатството поделиха роднините й, като се скараха по между си.
– Но това е ужасно? – възкликнала Кейко. – Ти защо не я предупреди?
– Нима хората в такива случаи слушат някого? – закрещял папагала. – Молих я да не прави тази глупост, а знаеш ли какво ми отговори тя? „До гуша ми дойде от твоята мъдрост!“
– Живей при мен добри папагале и бъди ми съветник, – помолила го Кейко и папагала се почувствал поласкан.
След като продала първите си живи цветя, Кейко веднага си купила копринено кимоно и изящни сандали. Тя сресала черните си коси и в тях втъкнала червена  роза. Така излязла на улицата. На един прозорец тя видяла красива девойка. Кейко й кимнала и красавицата отговорила на поздрава й. Кейко се засмяла и красавицата се засмяла. Накрая Кейко се досетила, че това е собственото й отражение.
– Ей, Кейко,  да идем довечера на студенския бал? – извикала тя на отражението и отново кимнала с глава.
Леко стъпвайки, Кейко бързо се вляла в потока от младежи. За първи път попадала в ярко осветена зала. Някакъв младеж я поканил и тя танцувала с него, щастливо усмихната. Всички го наричали Аратум.
– Кейко, – прошепнал Аратум, – ти си прекрасна като полуразцъфтял вишнев цвят. Кажи в кой дворец живееш и защо такова благородно момиче е дошло на студенския бал?
Кейко искала да признае, че е бедно момиче и живее в една малка стайчка, но си спомнила за вълшебното изкуство и си представила как може да забогатее и да си направи дворец. Без да осъзнава, Кейко представила своята мечта на младежа като истина. Когато млъкнала, Аратум тежко въздъхнал.
– Колко жалко, че си толкова богата….В такъв дворец бедния студент няма да може да влезе, а аз исках да те видя отново.
Кейко не могла да признае, че не живее в дворец, а в бедна стая и че изработва живи цветя, но тя също искала да види Аратум и обещала да дойде на друия ден в парка, за да се разходят.
Много ли трябвало на двама млади да се влюбят един в друг? На тях им е достатъчно да видят другия сред множеството,  да се погледнат в очите,  да се хванат за ръце, за да се почувстват щастливи.
Веднъж, когато Кейко и Аратум отново се срещнали в парка,  държали се за ръце и се разхождали по пътечките, се случило неизбежното. Усните им се сляли в целувка.
– Кейко, моя скъпа Кейко! – ликувал Аратум, но изведнъ станал тъжен. – Нима тази целувка е за довиждане? Баща ти няма да позволи да станеш жена на един беден студент.
Кейко заплакала и признала, че дворецът е измислица, че тя е едно бедно момиче, което прави книжни цветя и ги продава на улицата.
Ако Кейко бе видяла как се бе изменило лицето на младежа, навярно не би споделила с него тайната си. Но от срам тя затворила очи и Аратум вслушвайки се нейния разказ, успял да се съвземе навреме. Той даже се зарадвал, защото вълшебното изкуство на Кейко му обещавало голямо богатство.
За малката Кейко започнали трудни дни. Трабвало да направи много цветя,  да ги съживи и да ги продаде,  за да си купят дом след като се оженят. Трябвало още да се купят килими, картини, красиви порцеланови съдове, нови дрехи за себе си и за мъжа си.
– Кейко, твърде лекомислено разхищаваш кръвта си, – промълвил една вечер папагала.
– О, верни мой приятелю! – погалила тя по главата птицата, – когато Аратум завърши учението си, той ще заработва достатъчно и аз ще си почина.
Но когато се оженили и заживели в новия дом, Аратум напуснал университета. Да учи му било скучно.
– Приятно ми е да гледам как ловко и грациозно се движат пръстчетата ти, когато правиш своите цветя, – ласкаел жена си и тя била щастлива.
Минали години и тяхния дом се оказал твърде скромен за Аратум.
– Моите приятели от университета са къде, къде по-богати, – казал той на жена си. – Чувствам се неудобно между тях.
И пръстите на Кейко започнали да се движат още по-бързо. За да изкара за нов дом денят бил малък. Вечерно време, когато Кейко продавала на улицата живите си цветя, Аратум седял с гейшите в чайните. Какво да прави сам в къщи?
– Кейко, Кейко, – клател с укор глава папагала, когато тя уморена се прибирала в къщи
Новият дом бил удобен и много екстравагантен, но след няколко дни и той се оказал твърде беден за Аратум. Той искал да живее в дворец. Когато Кейко с упрек погледнала мъжа си, той я обвинил, че го е измамила, като го е примамила с дворец, а сега бил принуден да живее в жалък коптор.
Кейко се почувствала виновна, тя все още обичала Аратум
– Ще имаме дворец, – обещала тя, но часавете й за почивка станали още по-малко.
– Кейко, пази се, – предупреждавал я папагала. – Толкова си бледа и уморена, а и съвсем малко кръв ти е останала.
– Приятелю, скоро ще имаме дворец и аз скоро ще заживея като кралица, – казвала Кейко.
Славата на малките цветчета на Кейко обходили света. От Франция дошъл голям ценител на цветята. Той се казвал Магнол. Обещал купища пари на Кейко ако оживи цветята с корените им. Те трябвало да бъдат бели, жълти, розови и червени.
Кейко продала на Магнол всички видове цветя и накрая създала едно червено цвете, но тя нямала вече сили, за да бодне пръста си и да обагри стеблото на цветчето.
– Кейко, Кейко! – с болка завикал папагалът, – не отдавай последната си капка кръв!
– Достатъчно мъдрости си говорил, старче, – нахвърлил се върху него Аратум, хванал го за крилото и го изнесъл в другата стая.
– Аратум, миличък, останала ми е само една капка кръв, – Кейко с молба погледнала мъжа си.
– Нужен ми е червен цвят, именно червен, – развълнувано заговорил Магнол. – Няма да пожаля никакви пари, сами ми съживи този цвят.
– Кейко, ти разбираш какво значи това за нас? – Аратум разтърсил рамото на жена си. – Разбираш ли, че тогава ще имаме дворец! Дворецът, който ти ми обеща.
Събрала последни сили, Кейко убола пръста си и с изцедената последна капка кръв съживила червеното цвете.
Аратум си построил дворец и се оженил за друга. Магнол взел със себе си съживеният цвят във Франция и го нарекъл на свое име Магнолия. А Кейко? За Кейко останала само приказката.

Необикновените номера над Ниагарския водопад спечелили на Жан Франсуа Гравле слава и богатство.

Той минал над водопада 17 пъти без да падне нито веднъж.
Преминавайки над водната стихия пренесъл мениджъра си. Имал смелостта да бута количка по въжето с пасажер в нея.
Веднъж дори спрял по средата на въжето, извадил малка печка и хладнокръвно изпържил омлет.
Когато го попитали дали би опитал пак да повтори преминаването си по въже над водопада, той казал, че се надява следващия път, когато прави това да бъде на кокили.

В Художествената галерия в Берлин има една картина, на която е изобразен млад ездач, който лудо галопира по тесен път. Той преследва облак под формата на красиво момиче, което го примамва с рога на изобилието, който държи в ръката си.
Примамен от рога, юношата не забелязва, че пътя свършва и опира на тясна греда прехвърлена над пропаст.
Младежа вече догонва девойката и протяга ръка опиянен от победата. Само миг и конника ще рухне в пропастта.
Ние сме като този луд ездач, гонейки щастието, успеха, богатството и наслажденията, пренебрегваме лекомислено бдителността, умереността и разумността.