Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Чуваше се за злоупотреби и рекет, но това като ли, че бе далече от малкото балканско селце, загърнато в диплите на гъстата борова гора. Тук рядко идваха хора от големия град.
Мъж и жена, преминали най-хубавите си години, бяха наели долния етаж на Герови и с наличните си стегнаха в него малко магазинче. Вътре беше струпана разнообразна стока от чорапи до рокли, блузи, фанели, имаше и сувенири, детски игри, а последно започнаха да продават и различни грънчарски изделия. Калените изрисувани съдове, веселите петлета, нежните сърнички….. и усмихнатите жабки внасяха приветливост и вълшебно очарование в малкото пространство.
Мъжът допълнително работеше на един близък обект, като въоръжена охрана, но тази сутрин бе дошъл да помогне на жена си. Грънчаря бе стоварил, новите си изделия и двамата се суетяха в магазинчето, как най-добре да наредят новата стока, че да се вижда по-добре. Мъжът се бе покачил на една стълба и много внимателно подреждаше весели джуджета, които изглеждаха като истински, под краските положени от сръчната грънчарска ръка.
В магазинчето влезе господин  със синя риза, панталон на райета, а върху носа му се мъдреха финни рамки на очила със среден диоптър. Жената го видя. Някакво леко смущение, премина като полъх през сърцето й. Преодоляла смущението си, тя бързо се насочи към него.
Изведнъж забеляза уплаха в погледа му. Очите му гледаха кобура на пистолета, който се подаваше под ризата на мъжа й, протегнал ръце към горния рафт. Господина прибра черната си папка, която бе разгърнал на тезгяха и едва каза:
– Всичко е наред…
Едва тогава мъжът на стълбата се обърна и видя посетителя. Преди да отвори уста, да попита, какво става, господинът се усмихна, весело му махна с ръка и каза:
– Няма нищо, колега, работете си! – и напусна бързо магазинчето.
– Какво искаше тоя? – попита учуден мъжът
Жената само вдигна рамене и продължи да подрежда стоката.
По-късно се разбра, че този господин бил уволнен от данъчното, но обикалял магазинчетата и рекетирал собствениците им. Когато жената научи, се засмя и си помисли: „Добре, че моят, не си бе оставил пистолета в къщи. Кой знае колко щеше да ни вземе!“