Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:
– Какво е това?
– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?
– Колко остава още до края? ….
Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.
– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.
Фъфлейки жената отговори:
– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.
Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.
Детето се замисли за малко, а след това каза:
– А място да я изхвърлите намерихте ли?
Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.
Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.
В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.
Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:
– Чичковците не носят пръстени.
Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….
Изведнъж момичето погледна младежа и каза:
– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.
Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….
Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:
– Той може ли да се сваля?
В настъпилата тишина се усещаше напрежение.
Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:
– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.
Хората завикаха възторжено:
– Браво! Добре го каза ….
След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.
Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.