Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Радко бе израснал в църквата и бе християнин, но ….

Един ден осъзна:

– Не искам да ме преследват в този живот заради вярата ми. Какво да правя?

Тази „главоблъсканица“ истински го изтормози.

Накрая откри хитро заобиколно решение:

– На никого няма да казвам за вярата си. Така никой няма да разбере, че съм християнин. Няма да се сблъсквам с каквито и да са изпитания и премеждия.

Той плесна с ръце, даже подскочи:

– Това е идеален план – и се завъртя радостно на място си.

Радко работеше в компания за графичен дизайн. Никой от тези, които работеха там, не бих се отнесли добре към някой, който следва Исус. Да не говорим за прошка и благодат.

– Ще имитирам поведението им, маниера и езика им, – реши Радко. – Така ще избегна всякакво малтретиране за Исус. Те са глупаци. Заслужава ли си да им се навирам в очите.

Когато го питаха дали е гледал поредната серия на някакъв нашумял сериен филм, той отвръщаше:

– О, това е класика! Обичам да гледам такива голотии …

За сега поне нямаше морален проблем поради някаква си вяра.

Това за него бе:

– Напълно откачено – и като добавка, за да е „по-категоричен“, прибавяше някоя люта ругатня.

Един ден колега в компанията забеляза, че на масата на Радко до компютъра има Библия.

– Какво е това? Да не си станал християнин?

Радко веднага се оправда:

– А, това ли? За майка ми е, тя е възрастна и обича този вид неща.

Колегата му вдигна рамене и се усмихна присмехулно:

– Внимавай, – каза му той – и си опичай акъла. Може и теб да подведе.

– Тя си дрънка, ама кой я слуша, – весело подхвърли Радко.

А когато колегата му излезе от стаята, Радко въздъхна тежко:

– Трудно е да си християнин в този свят!

Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Марко четеше Библията си. Изведнъж въздъхна и раздразнено прибави:

– Този пасаж винаги ме е плашел.

Ставаше дума за следния стих: „Мъже, обичайте жените си, както Христос възлюби църквата и се предаде за нея“.

– Наистина ли обичам жена си така? Ако събера цялата си воля как да се жертвам за нея?

И той се замисли.

Внезапно се усмихна и си каза:

– Това е. Милка е на диета, но в кухнята има от ония парчета сладкиши, от които не трябва много да яде.

Марко се почеса по главата.

– Знам, че Милка има слабост към тях. Трябва да действам бързо, за да ѝ помогна.

Марко не се церемони много и изяде всичките парчета.

– Сега тя няма да се изкушава от тях, – радостно плесна с ръце той.

Това беше акт на зашеметяваща безкористност.

За съжаление Милка не видя нещата по този начин.

– Всичките ли ги изяде? – попита тя, като разклащаше празната кутия пред очите му.

Странно, в погледа ѝ не се четеше благодарност, а Марко точно това очакваше.

– Да, жертвах тялото си заради теб, – съвсем сериозно отговори той.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.