Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

Не се благодари само веднъж в живота или на празник, само защото е наречен празник на благодарността. Това трябва да бъде навик на всеки човек. Колкото по-дълбоко разбираме Божията любов, толкова по-благодарни започваме да ставаме.
Можем да благодарим на Бога във всяко обстоятелство, защото Бог е в контрол. Той може да отдели доброто от злото. Може да обърне глупавите ни грешки, които правим, в нещо важно за нас и другите. Без значение какво ще се случи, Бог няма да спре да ни обича. Има стотици неща, за да бъдем благодарни при всякакви обстоятелства, дори когато обстоятелствата не ни изглеждат добри.
Благодарността винаги изгражда по-дълбоки връзки между нас и други хора, и между нас и Бога.
Ако искате да бъде по-близо до някой, започнете да му благодарите. Напиши му малки бележки за насърчение.
Библията ни казва: „насърчавайте се един друг и се изграждайте едни други“. Като насърчаваме другите, ще открием, че Бог изгражда в живота ни, дълбоки взаимоотношения с Него и останалите хора.

Marathon Des Sables е едно от най-трудните състезания за издръжливост в света. Състезателите преодолеят повече от 250 км на територията на Сахара за по-малко от седмица.
Всеки в състезанието се сблъсква с трудностите на пустинята, но никой не е имал толкова трудна борба за оцеляване като тази на Мауро Проспери.
През 1994 г. италианският полицай участвал в надпреварата. Малко след началото той попаднал в средата на пясъчна буря. В рамките на няколко часа той държал гръб си към вятъра и се придвижвал на малки разстояния.
Когато пясъчната буря утихнала, той продължава да се движи, но избрал грешната посока. Когато разбрал това,  веднага изготвил  план за действие. Той пикаел в бутилката си, за да има какво да пие по-късно. Вървял сутрин и вечер, а стоял на сянка когато било много горещо.
В продължение на три дена той използвал бутилката си, но ударила още една пясъчна буря, която продължила 12 часа.
Той намерил старо мюсюлманско светилище, където имало много прилепи. Успял да хване два от тях и да изпие кръвта им, тъй като се бил обезводнил.
Тук Проспери загубил всякаква надежа. Решил да умре в това мюсюлманско светилище, където тялото му щяло да бъде намерено, а не в пустинята, където ще изчезне завинаги.
След това написал бележка на жена си със въглен и си разрязал вената на ръката, но кръвта му била много гъста, за това се уплатнила и втвърдила.
Невъзможността да се самоубие подновило желанието му за живот. И той продължил да върви. Минали 5 дена, докато бил намерен от номади. Те го занесли в съседната алжирска военна база.
За 9 дена Проспери изминал 300 километра настрани от правилния маршрут и загубил 18 килограма.
След четири години той отново участвал в съзтезанието, но отново не го завършил. Този път си счупил палеца на крака.

В двора му влезе старо уморено куче. То имаше нашийник, а коремчето му му бешо добре напълнено. Явно идваше от някоя близка къща, където добре се грижат за него.
Кучето се приближи при него, а той го потупа по главата. Когато отвори вратата, животното влезе вътре в дома му. Бавно прекоси стаята, сви се на кълбо в ъгъла и заспа.
Час по-късно кучето се изправи и тръгна към вратата. Мъжът стана отвори му и го пусна навън.
На следващия ден пак се появи в двора му, „поздрави“ го, отново влезе в дома му, настани се се в същия ъгъл, спа около час и си тръгна.
Това се случваше няколко седмици подред.
Мъжът се радваше на кучето, но беше любопитен, искаше да разбере, на какво се дължи необичайното поведение на животното. За това сложи бележка под нашийника му.
В нея беше написал: „Бих искал да зная чие е това прекрасно куче? Знаете ли, че то идва всеки ден в къщата ми да спи?“
На следващия ден кучето донесе друго писмо пъхнато под нашийника му: „То живее в дом с шест деца, като две от тях нямат още три годинки. Кучето просто се опитва да си доспи. Мога ли и аз утре да дойда с него?“

Музиката има голяма сила. Тя въздейства върху разума на човека. Умовете на всички хора, независимо от тяхната нагласа и разбиране са еднакво чувствителни към музиката. Някои животни също имат усет към музиката. Дори скалите и растенията реагират на музика. Тя въздейства върху всички живи същества.
Разказват, че през XVI век певец бил способен да смекчи камък, да запали свещ и даже да предизвика дъжд чрез музиката си.
Музиката придава на всички творения жизнен импулс. В историята има много примери за необикновената сила на музиката.
Отдавна живял  един артист и музикант Афлатун. Кралят на страната, където живеел певецът, много пъти го канел, за да се наслади на изкуството му в двореца. Но музикантът имал свои задължения, а и не му се ходело при краля.
Веднъж съвсем случайно в него се породило желание да отиде в двореца. Отишъл и свирел там. Първо всички се смели, докато сменил мелодията. След това започнали да плачат и той отново сменил мелодията. Тогава всички заспали. Афлатун преди да тръгне написал на една бележка:
„Тук дойде Афлатун, който ви накара да се смеете, да плачете, а накрая ви приспа и си тръгна.“
Той сложил посланието си пред спящия крал и тихо излязъл.