През 1965г. осеммесечното бебе Брюс Раймер, който е роден в Уинипег, Канада, по съвет на лекар, бил подложен на обрязване. Поради грешка на хирурга, който е извършил операцията, пениса на момчето е напълно повреден.
Психологът Джон Пари, когото родителите потърсили за съвет им дал „лесен“ начин за излизане от положението. Смяна на пола на бебето и да го възпитат, като момиче, докато не е пораснал и не е започнал да има комплекси за своята импотентност.
Направили го. Брюс станал Бренда. Нещастните родители не са имали представа, че детето им е жертва на жесток експеримент. Джон Пари търсел възможност да докаже, че сексуалната идентичност не се дължи на характера, а на възпитанието и Брус станал идеалният обект за наблюдение.
На момчето премахнали тестисите, а след това в продължение на няколко години, Мани, публикувал в научни списания отчети за „успешното“ развитие на експеримента си с това дете.
Въпреки това в дома и учителят в училище отбелязвали в детето типично момчешко поведение. Най-лошото от всичко било, че родителите скривали от детето си истината, а това ги карало да изпитват силен емоционален стрес.
В резултат на това у майката се наблюдавали суицидни наклоности, бащата станал алкохолик, а братята близнаци постоянно били в депресия.
Когато Брус -, Бренда достигна юношеска възраст, започнали да му дават естроген, за да стимулират растежа на гърдите. След това психологът настоявал за нова операция, в която Бренда трябвало да получи женски полови органи.
Тогава Брус – Бренда въстанала. Тя категорично отказал операция и вече не ходела на преглед при Мани. Един след друг последвали три опити за самоубийство.
Последният от тях завършил с кома. Но той се възстановил и започнал да се бори за връщане към нормално му съществуване, като мъж.
Сменя името си на Давид, подстригва косите си и започва да носи мъжки дрехи. През 1997 г. той преминал през поредица от реконструктивни операции, за да се възстановят физически белези на пола.
Оженва се и осиновява три деца. Всичко вървяло добре до май 2004 г. След като скъсване със съпругата си, Дейвид Реймер  се самоубива на 38 години.

Как се случва това? Сигурно през нощта.
Разплакана и с увита глава, за да не се види лицето й, майка бързо върви към манастира със свито нещо в ръце. Тъмната пресечка, малко вятър… Тя се оглежда, опитвайки да разбере дали някой не я гледа. Тук някъде трябва да има висока каменна стена и в нея ниша. Само ще свърне за няколко минути и ще остане незабележима. Там жената спира. Разгъва детско одеяло, целува спящото дете, прекръства се. Протяга ръце в прозореца…Детето се поема от добри ръце в монашеско облекло. А сега трябва да бяга. Хваща бързо по друг път,  без да се оглежда. Решението е взето отдавна, още преди раждането.
Ако отидете в Краков сами можете да се озовете на това място. Това е Монашеския Орден На Сестрите от Пресвятото семейство от Назарет, които са отворили първия „Прозорец на живота“.
Зданието на Ордена по нищо не се различава от съседните постройки, освен пластмасовия прозорец на нивото на тротоара с надпис „Прозорец на живота“.
Тук много малко минаващи се оглеждат за камери, тук такива няма.
Сестрите от монашеския орден се надяват, че ако някоя майка се реши да изостави детето си, то може да стане тук, а не на гарата , на пейката в парка или в боклукчийската кофа.
В католическа Полша абортите са забранени от закона. Бременните могат да прекъснат бременността си само при заплаха за живота на майката или в резултат на изнасилване, което трябва да бъде доказано в съда. На такъв унизителен процес се съгласяват единици и официално в 40 милиона  Полша в годината се правят около 200 аборта.
Всяка година около 200 хиляди полякини прекратяват бременността си в Украйна, Германия, Чехия…, но за това са необходими средства, за да пътуват. Най-лошият вариант е да оставиш детето където и да е.
В тази стая никой не дежури. Майката с никого не се среща, когато остава детето си. Алармата работи след затваряне на прозореца, а това съобщава на монахините, че е доносено ново бебе. В полицията никой не звъни, нито се търси жената оставила детето. Звънят само в Бърза помощ, които преглеждат детето и след две седмици то получава нови родители,  ако преди това майката не се осъзнае.
Този краковски прозорец за шест години е дало живот на 14 новородени. Сега в Полша има 48 такива места и 33 спасени деца живеят в нови семейства.

В Пакистан хирурзи се борят за живота на бебето, който е роден с шест крака. Бебето е на една седмица. Лекарите са планирали операция, която да спаси живота му. Родителите на момчето са поискали от властите парична помощ, за да платят операцията. Местните власти са се съгласили да помогнат на необичайно дете.
През това време търсят причините за тази аномалия. Има няколко версии.  Според една от тях това са сиамски близнаци, от които се е развил само единият. Според друга, причина за явлението е сложна генетична мутация, която се проявява в един случай на милиони.
Лекарите свързват аномалията с професията на бащата на детето. Той работи в частна медицинска клиника и е в постоянен контакт с рентгеново оборудване.
майката твърди, че са очаквали близнаци. Но в процеса на развитие при бременността се е случила мутация, която никой не е забелязал.
Лекарите казват, че раждането било тежко. На майката се наложило да направят кесарево сечение. Въпреки излишните си крака, момченцето е напълно здраво. Въпреки това то се нуждае от хирургическа намеса.

За да не се чувстват самотни мъж и жена си взели кученце, немска овчарка. Те го обичали и се грижили за него, както за собствено дете. Кученцето пораснало и се превърнало, в красив и умен пес. Неведнъж спасявал имуществото на стопаните си от грабеж. Бил верен, предан, обичал и защитавал господарите си.
Седем години след това на съпрузите им се родила дългоочакваната рожба. Мъжът и жената били щастливи, детето заемало почти цялото им време, а на кучето не отделяли и грам внимание. Кучето се почувствало ненужно и започнало да ревнува от бебето.
Веднъж родителите оставили спящото си дете в къщи, а на терасата приготвяли барбекю. Като свършили работата си отишли да видят детето. Насреща им излязло кучето. Устата му била окървавена и то доволно махало с опашка. Бащата предположил, че се е случило най-лошото, свалил пушката си и убил кучето.
Когато влезли в детската стая на пода до люлката на сина си, видели огромна обезглавена змия
– Аз убих вярното си куче! – казал мъжа, едва сдържайки сълзите си.
Колко често несправедливо съдим за хората? Най-лошото е, че го правим без колебание, без да знаем причините, защо те са постъпили точно така или иначе. На нас ни е безразлично, за какво са мислили, какво е могло да стане по-късно..
Нека не прибързваме. Следващия път, когато сме готови да осъдим някого, нека си спомним тази история с кучето.

Опитвали ли сте някога да направите пиеса от истинския живот. На мен това ми доставя голямо удоволствие.
Нека перона на тази гара ни бъде сцена. От двете страни има достатъчно входове и изходи за „артисти“. На заден план е локомотивът, който върви.
Цялата тази блъсканица от хора минаваща напред назад са „действащите лица“, които сякаш дълго са репетирали. Но вижте, колко естествено е всичко това. Забележете, те изобщо не поглеждат към зрителите. И всяка група е самобитна, няма никакво повторение. Дори хамалинът, с купчината багаж, струпана на количката му, изглежда толкова реалистичен, че човек се изкушава да ръкопляска,
След тях тича притеснена майка с разгорещено лице. Тя влачи със себе си две ревещи хлапета и крещи на някой отзад: „Иване, побързай!“ А той отрупан с пакети и вързопи мълчаливо притичва отзад. След него върви изплашена малка бавачка, която носи дебело бебе. То оглася с мощния си рев обстановката.
Какъв прекрасен епизод. Забелязахте ли притесненото лице на бавачката?
За повечето от нас животът е скучен и еднообразен, като мина която е изчерпала ресурсите си. Но за човек, който е достатъчно наблюдателен, всичко това е края на една увертюра. Самата пиеса все още предстои.
Ето вие ходите на театър или кино и плащате за билет. А какво получавате срещу парите си? Някаква импровизация на ситуации, в които артистите се опитват да разговарят свободно и непринудено.
По-добре вместо в театър настанете се в някой влак и ще гледате реална пиеса. Разполагате с места на първия ред. Е, оркестър няма, но всичко се вижда ясно и за него не плащате нищо.
Питам се дали Шекспир е бил осеян от подобни мисли, когато е написал : „Целият свят е сцена“?
Прахосваме половината удоволствие, което можем да получим от живота, като не внимаваме достатъчно и пропускаме почти всичко, което става около нас. Вземете, който момент искате от него, дори да е съвсем тривиален, няма значение, защото принципът е един и същ.