Синът на Никита Хрушчов си спомня, че баща му имал две чаши.
Едната била висока, тясна, 25 грама, а другата изглеждала огромна и солидна. Той често се хвалел със втората.
Вътре била запълнена със стъкло, а за течността оставали няколко милиметра на повърхността. От далеч чашата изглеждала напълнен до края.
Тази чаша му била подарък от жената на американския посланик Джейн Томсън. Тази чаша била доста удобна, когато често се налагало да се вдигат тостове.
Такава чаша наистина съществува и е много удобна за по-големи гуляи.

И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

Един човек чул, че никой не бил в състояние да изплати дълга си към родителите си. Той бил успешен бизнесмен и добър математик.
Сметнал колко пари са похарчили за него родителите му, като отчел безсънните нощи, дадените реални пари, дори взел под внимание и подкупите, който родителите му дали, когато постъпил в детската градина, училище, университета и на работа. Тук били включени и всички подаръци, които получил от тях. Не забравил да отчете ефективността на майчинския труд, като се почне от носенето му девет месеца в майчината утроба и стойността на млякото, с което го е кърмила……. и всички останали грижи…
Събрал общата сума и се получила голяма купчина от пари. Той ги занесъл на родителите си и им казал, че ги обича и цени, както преди., но нека никой не казва, че не може да се върне дългът към родителите.. Той превърнал всичките им грижи и любов към него в пари и ги дал на родителите си.
Старият баща погледнал купчината пари, лежаща пред него и казал:
–  Сине, всичко си  сметнал  точно и вярно. Не се съмнявам, че тук лежат всички пари, които ни дължиш,  като дълг спрямо нас. Но имало един малък нюанс, който си забравил.
Синът погледнал баща си в очакване да разбере какво е пропуснал.
– Когато ти се роди, – казал бащата, – през първите три години, ние с майка ти ежедневно целувахме мекото място намиращо се под гърба ти. За това ти едва ли си спомняш, но ние помним и това са едни от най-хубавите ни мигове. Ако ти наистина искаш да изплатиш дълга към родителите си, ти трябва в продължение на три години да целуваш тези наши места. Едва тогава можем да кажем, че си изплатил синовния си дълг.

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.