Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.

Обикаляха пазара. На ъгъла видяха просяк. Седнал на чувал от зебло. Изглежда това беше единствената му вещ. Просякът беше сляп. Това забелязаха, когато той вдигна поглед привлечен от шума на стъпките им. Очите му бвха замрежени от млечно бяла мъгла.
Слепецът протягаше към всеки минувач ръка за милостиня. Този жест силно ги докосна.
Те бяха баща и дъщеря. Бедността не беше гостенин в техния дом.
Двамата се спогледаха и без нищо да си казват, отидоха и купиха храна.
Върнаха се при просяка. Момиченцето взе храната и се приготви да я даде на просяка. Но баща ѝ каза:
– Събуй си сандалите преди това.
Момичето не разбра, защо трябва да направи това, но послуша баща си.
След това отминаха и оставиха човекът да се нахрани.
– Татко, нали обувките се събуват само пред монах, в знак на почит, заради делото, на което се е отдал?
– Всички сме просяци, – каза мъжът. – няма значение как сме облечени в дрипи, расо или копринени дрехи. Всички искаме от живота едно и също. Този просяк може, би слепец по рождение, израстнал в нищета и изстрадал навярно много, съзира онази красота, заради, която не губи желанието си да живее. За това заслужава дълбоко уважение.
Също както протегнатите ръце на слепеца, човешкия дух чрез Господа може да се извиси над хаоса и разрушението и да разтвори криле за полет.