Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.

В баснята на Крилов „Обоз“ се разказва за два коня, превозващи грънци, слизащи по стремен хълм. Първия кон много бавно, но сигурно успял благополучно да стигне в долината без да строши нито един съд. А вторият му се присмивал, че бил муден като рак. Той се пъчел, че без да се бави ще свали товара си долу, но резултата бил плачевен. Не останал нито еди здрав съд, целия товар отишъл в канавката. И баснята завършва с думите, че този, който се присмива на другия има същата слабост, но когато се заеме със същата работа я прави два пъти по-зле.

Въздържането, да обвинявате и хулите някого, е скъпоценно умение. Ако вие сте правели нещо добре, то не се присмивайте на други, че не успяват да го правят като вас. Не се хвалете предварително, че можете да направите нещо по-добре от друг, важното е краят да бъде успешен.

Гърците определят думата „самохвалство“, като качество, което човек претендира, че има, а всъщност не притежава. Теофраст има изследване на характера на такъв човек. За него това е човек с големи претенции. Той се хвали с търговски сделки, които съществуват само в неговата глава; с връзките си с влиятелни хора, които никога не е имал; благотворителност и обществени заслуги, които никога не е извършвал и никога не е заслужавал. За дома, в който живее такъв човек казва, че е много малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка. Похвалата е добра, когато идва от чужда уста и е искрена.

Самохвалството и мъдростта са несъвместими.

В баснята на Иван Крилов „Фермер и обущар“ се разказва за един богат фермер, който живеел разкошно, но страдал от безсъние. Много го измъчвало и пеенето на неговият съсед, който бил обущар.

Фермерът едва успявал да заспи малко преди да се разсъмне, но тогава обущарят се събуждал,хващал се за работа и си пеел, а това пречело на богаташа да спи.

Фермерът повикал обущаря, говорил с него любезно и му дал голяма сума пари, с условие да покрие с тях нуждите си.

Обущарят взел парите и си отишъл в къщи. Заровил ги в мазето и от тогава загубил съня си. Всичко му се струвало подозрително, всичко го тревожело. Ако котката заскърца със лапите си, мислел, че крадец е влязъл в дома му.

Така се измъчвал обущарят. Известно време. Накрая взел парите, занесъл ги на фермера и казал:

– Ето, вземи си парите. Преди не знаех какво е безсъние. Живей си със своето богатство. Моите песни и моят сън не се нуждаят от милиони.

От тогава обущарят започнал отново да пее.

По-добре е да имаш малко, но да си спокоен, отколкото много, но с тревоги.

Радостта в живота идва от любовта към хората. Колкото повече даваш и помагаш на другите, толкова си по-радостен и щастлив. Мирът в душата на човека се основава на правилния му живот.

Любовта е майка и източник на покоя. Пътя на мир минава през смирението.

Има една древна басня. Може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни. Ето какво разказва тя.
Един кон имал мощен и опасен враг — вълка. Живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, Изтъкнал му, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят се съгласил и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.
Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал:
– Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми.
Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал:
– Какви ги говориш! Дий, коньо!
И днес става така . Търсиш помощ от по-силния, а той те впримчва в робство. Да си в съюз срещу по-силен враг не е лошо, внимавай само с кого сключваш съюза и какво ти се предлага.