Думата будител има санскритски корен – буда, който означава зрящ, буден. „Народното звание“ будител могат да носят всички учители, духовни водачи, борци за свободата и независимостта на родината, строители на държавата.

Началото на българското „будителство“ откриваме още през IX век, когато България отваря широко вратите за християнството и единствена в Европа има своя писменост.

Исторически точно звучат думите на руския учен академик Дмитрий Лихачов:

„Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. И чуждите завоеватели не можеха да поробят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй застанаха писмеността, езикът, литературата…“

Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

На заседание на академията на науките на СССР академик Александров обявил:

– Днес ни предстои да решим небивал, невиждан и рядък въпрос, свързан с отстраняването на Сахаров от членство в академията.

– Как така безпрецедентен, – не се съгласил академик Капица, Хитлер по време на властването си в Германия е лишил от титлата академик Айнщайн.

– Преминаваме към следващия въпрос, – казал Александров.

Дошло тщеславие при един мъдър човек и му казало:

– Хайде да станем приятели. Готово съм, каквото поискаш, да направя за теб.

– И какво точно ще направиш за мен? – без да бърза с отговора си, попитал човекът.

– Ще ти помогна да станеш кандидат на науките.

– А след това?

– След това доктор.

– Да предположим, че това стане, а после?

– След това ще станеш професор, академик,… Всички ще те славят и ще те признават за велик …

– А след това, какво ще стане с мен?

– Как какво, ще остарееш.

– Славата ми ще преживее десет години след мен. Но след сто години, никой няма да си спомни моето име. А след хиляда? Така че, какво можеш да ми дадеш?

Тщеславието погледнало мъдрия човек, въздъхнало …. и тръгнало да търси такъв, който ще стане приятел с него без много да се замисля.

Веднъж в кръга на петербургските академици, сред които бил Ломоносов, бил и младия княз Иван Курагин, който решил да напомни, че и той е „величина“.

– Аз съм Рюрикович! Моето родословно дърво започва от Владимир Червеното Слънце. Кой може друг да каже такова нещо за себе си? Ето, ти Михаиле, син на Василий, можеш ли нещо подобно да кажеш за своите предци?

– За съжаление не мога,  – тъжно казал Ломоносов. – Работата се състои в това, че всички документи за нашия род са се изгубили по време на потопа.