9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Големият японски военачалник Нобунага решил да атакува един враг, който бил десет пъти по-голям от броя на войниците му. Той знаел, че той ще спечели, но войниците му не били сигурни.
По пътя, той спря пред храм на Шинто и казал:
– Когато изляза от храма, ще хвърля монета. Ако се падне герба – ще победим, а ако се падне числото на монетата – ще загубим.
Нобунага влязъл в храма и започнал да се моли безмълвно. След това излязъл и хвърлил монетата. Паднал се герба.
Войниците смело се втурнали в бой и победили многобройния враг.
– Нищо не може да се измени, когато действа ръката на съдбата, – казал адютанта на Нобунага.
– Вярно е, нищо не може да се измени, – потвърдил японският военачалник.
И показал монетата на адютанта си. От двете й страни имало герб.

Това се случило през 1812 г. с организаторът на партизанското движение Денис Давидов.

В началото на 1807 г. Давидов бил назначен за адютант на генерал Багратион.

По това време Денис в едно свое стихотворение се пошегувал с дългия нос на Багратион, за това много се страхувал от първата си среща с него.

Багратион казал на присъстващите офицери:

– Това е човекът, който се е подиграл с носа ми.

Давидов се разтреперил и казал:

– За носа му писах така от завист, тъй като моя почти не се вижда.

Шегата се харесала на Багратион. И когато му докладвали, че врагът му е:“до носа“, той питал:

– До кой нос? Ако е до моя можем да обядваме, но ако е до Денисовия, на конете веднага!

Известен е един анекдот, свързан със Суворов.
Великият Суворов всички свои донесения е диктувал на първия срещнат адютант. Веднъж капитан Черевин писал под негова диктовка описанието на някаква битка срещу турците. Донесението било завършено, когато капитан Черевин забелязал на Суворов, че не е отбелязан броят на ранените и убити турци.
— А какво мислиш ти — попитал Суворов, — колко са техните ранени и убити?
Черевин, знаейки, че Суворов обича положителните отговори, отвърнал направо:
— Три хиляди сто деветдесет и девет.
— Обърни твоите цифри. Колко ще излезе?
— Девет хиляди деветстотин и тринадесет.
— Тогава така и пиши! Голяма работа — бива ли да жалим турците?

Това станало на 28 юли 1900г. В този ден италянския крал Умберто I  със своя адютант пристигнали в град Монца, намиращ се на няколко километра от Милано. Целта на това пътуване била награждаването на победителите в състезанието по лека атлетика.

Вечерта в деня на пристигането кралят и неговия адютант отишли да вечерят  в един малък ресторант. Обслужил ги собственика на ресторанта, който също се наричал Умберто.  В първите минути кралят бил много изненадан, защото  обслужващият ги човек много приличал на него.

Краля заговорил двойника си и установил още интересни факти. Оказало се, че са се родили в един и същ град и на един и същ ден. Освен това са се оженили и двамата на 22 април 1868г, за жени на име Маргарита. И двамата имали син с името Виторио. В деня на възкачването на сегашния крал на престола, неговия съименник отворил собствен ресторант.

През 1866г., когато краля бил още полковник, а собственика на ресторанта обикновен войник и двамата били наградени за храброст. След три години и двамата получили повишение. Бъдещият монарх станал командир на корпус, а съименника му бил повишен в чин сержант.

В края на разговора краля пожелал да награди двойника си и казал на адютанта си да усигори присъствието му на състезанията.

На следващата сутрин Умберто се поинтересувал за съименника си.  Съобщили му, че са го застреляли. Опечален краля пожелал лично да изпрати покойника в последния му път.

Изведнъж прозвучали три изстрела , те били насочени към монарха. Два от куршумите уцелили сърцето му и той починал веднага.