Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Павел често общуваше с баща си. За всичко се разбираха само една тема бе проблемна. Павел бе предал сърцето си на Господа и ревностно следваше Христос, а баща му бай Димитър нищо не искаше да чуе за Бога.

– Не вярвам на митовете записани във вашата Библия, – заявяваше категорично той.

Павел по всякакъв начин се опитваше да го убеди, че Бог има и това съвсем не са бабини измишльотини за успокоение на по-мекушавите, но всичко бе напразно.

Един ден бай Димитър пак засегна проблемната тема:

– Павка, ти си голям мъж вече. Имаш две висши образования, защитил си докторат, сега си преподавател в престижен университет. Как може да се завлечеш подир тия евангелисти? Къде ти е ума?

– Татко, това е истина, която всеки трябва да прозре ….

– Не ми говори пак твоите дивотии, – прекъсна го бай Димитър. – Казваш, че Исус е поел греховете ти на кръста вместо теб, добре, но ти всеки ден грешиш и продължаваш да грешиш.

– Татко, но аз се покайвам ….

– Ха-ха-ха и продължаваш да вършиш грешни неща, – засмя се бащата.

– Нали си християнин?! Защо съгрешаваш?

Петър наведе глава и дълго мисли. След това погледна баща си и отговори:

– Татко, аз съм като една недоизградена къща. Основата ѝ е здрава и стабилна, защото е изградена върху канара. Идват дъждове и бури, но не могат да я съборят, а строежът продължава ….

– И до кога ще строиш тази своя къща?

– Докато съм тук на земята, – усмихна се Петър, а очите му блестяха.

Бай Димитър махна с ръка, но за първи път се замисли сериозно върху думите на сина си.

Кой знае, той може също да е недоизградена къща, но каква основа си е избрал?

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Атанас бе винаги искрен. Каквото му бе на душата, това изричаше с устата си. Днес също не бе по-различен от друг път, когато споделяше мислите си с бай Димитър.

– Да служа на другите не ми идва отвътре, – призна си той. – Аз съм егоцентричен човек. Харесва ми да върша нещата по моя си начин. Е, с това съвсем не се гордея, но за съжаление е истина.

– Не си единствения, – поклати глава бай Димитър. – Всички малко или много сме егоцентрични.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Просто по природа сме егоисти. Дори не е нужно да учиш детето ти да бъде такова.

–  Според Исус животът не е само за нас и въпреки всичко в нашата култура се опитваме да правим, и искаме нещата да са „по нашия начин“. Един от най-бързите способи да забравим Бог е да сме обзети от „себе си“. За това Исус ни приканва: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва“ .

– Ясно е , че Бог иска нещата да става по Неговата воля, – изпъшка притеснено Атанас. – Е, нямам се предвид „допълнително месо без гарнитура“.

– Като става дума за храна, виж какво казва Исус по този въпрос: „Моята храна е да върша волята на Онзи, който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Това е различен вид хранене. То е с Божествена насока.

– Светът край нас крещи: „Вземи всичко, което можеш! То е за теб!“ – отбеляза Атанас.

– Но Бог иска да допринасяме нещо за другите, а не само да консумираме предоставените ни блага, – наблегна бай Димитър. – Вместо да се фокусираме върху нашите желания, ние сме призвани да откликнем на нуждаещите се. Това променя начина ни на живот и се отразява на историята ни.

– Поне за мен това не е толкова лесно, – тъжно каза Атанас. – Вярно е, че понякога съм се насилвал да правя това или онова, но не изпитвам никакво удовлетворение.

– Решението да служиш може да не ти идва отвътре, – засмя се бай Димитър. – И при мен не винаги беше така. Но разбрах, че служенето не е нещо, което правим. Ние сме призовани да работим за хората, защото когато постъпваме така, ние ставаме като Христос.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.