Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Елена наблюдаваше момичето, което седеше срещу нея в ресторанта.

То плачеше.

До ухото на момичето Елена забеляза жалко същество с кокалести крайници и сива кожа.

Тя не го чуваше какво шепнеше на момичето, но се досещаше за думите му:

– Не си достатъчно добра. Никой не те обича. Не си заслужава да опитваш, това винаги ти се случва …

Елена се обърна към момичето:

– Ти не си направила нищо лошо. Не го слушай, той използва възможността само да те обвинява. Привлякла си го с мислите си. За него няма значение какво правиш.

Момичето я погледна тъжно и избърса очите си, а Елена продължи:

– Трябва да мислиш за себе си това, което Христос казва за теб. Тогава лъжите на този ще ти изглеждат глупави.

– А какво казва Христос за мен? – попита момичето.

– Исус дойде и умря за всеки от нас, така че недостатъците ни да не ни държат далеч от Него. В очите Му сме прекрасни и можещи, – бързо отговори Елена.

– Щом Той казва това за мен, няма никакво значение какво казва друг по този повод, – усмихна се момичето.

Токът спря навсякъде.

Машините и двигателите замлъкна.

Стана тъмно.

Магазините затвориха вратите си.

Тъмнината се прорязваше от фенерчета и свещи.

На следващия ден на първите страница по вестниците пишеше с големи букви:

„Без сила“.

Тези думи изразяваха всичко.

Съвременните технологии и големите сгради останаха безсилни.

Хората се прибраха по домовете, но там нямаха какво да правят. Те имаха уреди, компютри, телевизори и какво ли не, но всички те бяха безполезни.

Седяха и чакаха.

Така и Божията сила е жизнено необходима за нас. Без нея нищо не се случва.

Истинската светлина за пътя ни идва от източника на сила – Христос.

Това съществуваше повече от половин век. Бе голяма битка за парче земя. Враждата се прехвърляше от поколение не колене.

Най-лошото бе, че вместо помирение всеки искаше тази „наследствена собственост“.

Георги бе един от тези наследници. Той получи документ, който силно го раздразни:

– Какво си въобразява Валя? Това си е наше наследство, по бащина линия ми се пада. От къде идват всички тези съчинения и лъжи?

Той се гневеше, но усещаше, сякаш пропадаше в някаква дълбока яма.

Най-сетне се осъзна и падна на колене:

– Прости ми, Господи, …. научи ме какво да направя …

– Помоли се за Валя, – той дочу тих и нежен глас.

Георги започна редовно всеки ден да се моли за роднината си.

Резултата не закъсня. Съдебните разправии бяха избегнати.

Всичко свърши само с един компромис.

Георги спечели много повече земя и това го накара да поиска прошка.

Когато сме в разногласие с друг човек това, което може да ни отклони от гнева и болката, е да се фокусираме на Христос и Той ще разреши конфликта.