Мисионерът и пътешественик Дейвид Ливингстън направил второто си пътешествие в Африка. След него тръгнали триста негри. Парите на Ливингстън свършили. Той дал последните си вещи и  тристата африканци, които го следвали на един от вождовете на племе от Замбия и го помолил да ги пази и храни, докато се върне от Англия. Вождът се съгласил. Дейвид обещал, че след като оправи работите си в Англия, ще се върне с кораб в Африка и ще отведе тристата човека по домовете им.
Когато Дейвид Ливингстън напуснал Африка, местните жители започнали да се присмиват на негрите, съпровождащи мисионера:
– Къде сте видели бял човек да се грижи за чернокожи? Нима смятате, че той ще се върне?
Но тристата негри  чакали цели две години. Другите все повече и повече им се присмивали. Но те им казвали:
– Вие не познавате нашия баща, така наричали Ливингстън, той не лъже и непременно ще се върне. И ще ни отведе по домовете ни.
На третата година населението чуло шум от морето. Хората хукнали към брега и видели приближаващ се голям кораб. Сред негрите се чул радостен вик:
– Нашия баща, нашия баща!
Негрите се хвърлили в океана и доплували до кораба. Качили се на палубата и започнали да прегръщат Ливингстън, като му казали:
– Знаехме, че ще дойдеш!
Ако човек е верен на думата си, защото така е научен от Христос, то колко повече Исус ще изпълни своите обещания?
Той ще дойде за тези, които Го очакват и свидетелстват за Него в света.

Известният скулптор Денекер работел над статуята на Спасителят. Минали две години и той поканил в работилницата малката си дъщеря. Посочил фигурата, която дооформял и попитал детето:
– Кой е този?
Малкото момиченце погледнало скулптурата и казало:
– Това е един велик човек.
Скулпторът бил разочарован. Той не искал да изобрази велик човек, а любвеобилния Спасител. Решил да започне всичко отново и да представи Спасителят така, че всеки веднага да го познае.
Усърдно работил още три години. През тези години той постоянно се молел, Господ да му помогне да извае от хладния мрамор живия образ на Спасителя.
За втори път довел дъщеря си в работилницата и я попитал:
– Кой е този?
Момиченцето мълчаливо гледало скулптурата. Очите му се напълнили със сълзи и то казало:
– Оставете децата да дойдат при мен!
Развълнуван скулпторът възкликнал:
– Сега моята цел е достигната! Бог ми помогна! Неопитно дете позна в каменната статуя образа на Спасителя.
Така и всички християни с живота си трябва да приличат на Христос. Те са Неговото писмо. Когато християнин казва, че Христос живее в него означава, че Спасителят въздейства чрез човека на всички наоколо.
Животът на Христос е изявявал Бога. А живота на християнина трябва да разкрива на другите Христос.
Истинското призвание на християнина е не само да разкаже на другите за Спасителят, а да Го покаже чрез живота си в любов и доброта.

По време на Втората световна война попитали едно дванадесет годишно момче:
– Колко често се молиш?
– Всеки ден, – казало момчето.
– Навярно постъпваш така, защото баща ти е на фронта?
– Не, той се върна в къщи. За това всеки ден благодаря на Бога, че се е върнал в къщи.
Приличаме ли на това малко момче? Не постъпваме ли като, деветте прокажени, които Исус изцели, но никой от тях не се върна да му благодари?
Ние трябва да благодарим на нашият Създател, но най- много за това, че Той изпрати Своя Единороден Син в света, като го предадена смърт, за изкуплението и спасението на човешкия род.
Призова ни от тъмнината в чудната Си светлина. Запали светилника на вярата в нас с елея на Своята милост, даде ни благодатта Си и прости греховете ни. Чрез Него имаме надежда за вечен живот в Христос. Предупреждава ни за грях, в който ние изпадаме поради слабост…….
Трябва да благодарим на Бога често, дори по-често, отколкото дишаме.

Човекът, който седи на пода, облечен в бяло е пастор. Той живее в Сирия.
Сутринта излязъл да проповядва Евангелието, а когато се върнал в къщи, същия ден, намерил децата си мъртви.
Четирите му деца били убити от екстремисти.
Попитали го:
– Ще престанете ли да проповядвате за Христос.
Той казал:
– Сега ще говоря още повече  за Господа, повече от всякога…. Ще продължа да проповядвам Христос и Неговото спасение.
Възхищавам се на силата на духа и вярата му.
Много пъти съм си мислила, какво бих направила, ако бях попаднала в подобна ситуация. Имаше време, когато се страхувах за децата си, но сега всичко съм оставила в ръцете на Господа.
Въпреки че страхът идва и ни спохождат съмнения, трябва да устоим с Божия помощ на предизвикателствата.
Нека по-често пребъдваме в молитва, защото тогава Господ отнема всичките ни страхове…..

Немският мистик, проповедник и учен Йохан Таулер срещнал веднъж един просяк.
– Бог да ви даде добър ден, приятелю, – обърнал се той към него.
– Слава Богу, никога не съм имал лош ден, – казал просяка.
– Нека Бог да ви даде щастлив живот, – казал Таулер.
– Благодаря на Бога, – отговорил просяка, – Никога не съм бил нещастен.
Стреснат Таулер казал:
– Какво искаш да кажеш?
– Е, – казал просякът, – когато времето е хубаво, благодаря на Бога, когат0 вали пак Му благодаря. Когато има достатъчно храна, благодаря Му от все сърце. Докато Божията воля е моя и това, което Той харесва, харесвам и аз,  нима мога да кажа, че съм нещастен?
Таулер погледнал изумен просяка:
– Кой си ти?
– Аз съм цар, – отговорил просякът.
– Но къде е твоето царство? – попитал Таулер.
Просякът отвърнал:
– В сърцето ми.
„Защото Божието царство не е ядене и пиене , а правда, мир и радост в Святия Дух „.  Божието царство, която се вселява в сърцето на истинския християнин е просто живот, според словото на Бога. Мирът  и спокойствието на съвестта, идва само от Господа. Радостта е плод на спокойната съвест и това, че ние живеем в и с Христос.
Божието царство имат в сърцето си не гордите, завистливите, раздразнителните, сприхавите, отмъстителните, а измитите в кръвта на Исус Христос, смирени, нищи по дух, съзнаващи собствената си духовна бедност.